Из "Заблудения завоевател"
Абсурд 7
Хиляда и една причини да подскачаш върху лука
Вселенската практика на замаяниците е да приемат и да се примиряват с неща,които не могат да се възприемат. - Заблудения завоевател
За да въведа моя нов приятел - Заблудения завоевател в особеностите на замаяната ни планета, реших да му разкажа следната съвсем близка до актуалност история.
Имало през едно неопределено някога си една идея. Никой не знае кога точно се е пръкнала тя. Идеята била много благородна и искала да удовлетворява всички, да елиминира безболезнено нередностите и да превърне всеки звяр в невинно агънце и всички да живеят мирно кротко и с много любов. Да, ама тази идея, пораснала и срещнала, незнайно как, замаяника. Те се оженили и си народили куп цели. Явно, идеята била много плодовита майка, след като родила толкова много и разнородни цели. Те пък решили по братски да се разединят и да сформират отделни групички. Групичките дали живот на интересите, а те решили да не слушат никого и до ден днешен се бият помежду си. Сега може би си задавате замаяния въпрос „Как това засяга замаяниците”? Ами много просто... Ние сме превозното средство, роби и верни спътници на интересите. Откакто сме се родили, са ни впрегнали здраво и не спират да ни дърпат юздите. Не се минава и ден без да не изядем по някой камшик или смушкване в ребрата от тях. А ако нашият личен интерес е в добро настроение, все ще се намери нечий чужд такъв да влезе в пререкание с него и той пак да си го изкара на нас. Така, ние от недоброжелание към шефовете си, т.е. интересите, решихме да си създадем един изкуствен катализатор - егоизма, който умишлено бъркаме с чувството за самосъхранение.
Не можех да проумея как е вселеновъзможно от такъв благороден и добронамерен прародител като идеята, да се народят такива вредители като интересите. Така започнах да се съмнявам в достойнствата на замаяника.
След излюпването на този си извод, с дълбока задълбоченост започнах да анализирам близките събития, които замаяниците обичат да забравят, наричайки ги „История”. Всички знаем, че периодността е нещо, чието съществуване все още е оспорвано. И дали сега ще приемем, че го няма или ще го разглеждаме като вечност - разликата е фиктивна. И в двата случая ще установим, че историята си седи в нашето днес, а незнайното бъдеще почти се обляга на нея.
Къде блуждаем ние в тази картинка? Ами ние сме лутащите се роби на интересите, които от яд и егоизъм са измислили политическата система. С нея, в обобщение, се оправдаваме пред вселената за всичко написано по-горе. Ако нещо не ни е в ред, то е защото интересите са политика и политиката е интереси и всичко тогава става много интересно. Странна работа е това - замаяника. Хем е вятър, хем тръстика, хем заявява, че мисли. Това си е цяло противоречие в противоречивата ни действителност. Ето един до ощипване познат пример:
Пойнт Райтчъс бил виден себелюбец и имал съмнително добри взаимоотношения със своя и още няколко чужди интереса. Започнал да се издига по йерархията и стигнал почти до целите, ама само ги мернал с крайчеца на окото си. Без да си дава зор да ги разгледа, установил, че при интересите му си е най-добре. Той решил и си намерил съмишленици, които да го слушат и в замяна той им обещал тайно да удовлетворява и техните интереси на цената на скромното всичко, и да ги отличи от останалите. Всяко едно такова достойно съмишленичество трябва да има цвят, име, преимущества и пропаганда, а санкциите - те са безброй и се отнасят до всички, които не са съмишленици. Новото братство от интереси се нарекло „явлението нюфикшънъри”, а политическата система, която създали - „нюфикшън”. Появили се в удобния момент, когато замаяната мисловност отишла на почивка на остров „Имаджинейшън”. Пойнт Райтчъс със завидни манипулативни способности, успял да убеди мнозина, че е стигнал не само до целите, но чак до самата идея. Тя му проговорила на чист райтчъски език, че трябва да има равенство между замаяниците и всички да работим за един замаяник, който Райтчъс посочи (то е ясно - Райтчъс). Хвърля ме в безмерно изумление следното: „Откъде е изпаднал този синдром, който кара много обикновени, нормални замаяници да слушат един ненормален?”.
Годините солидна пропаганда, манипулациите на едро, многото нехуманни страхотии и добре уредени нередности се превърнали в средства, а Райтчъс се издигнал до ниво - деспот. Създал си своя армия от привърженици и подмазвачи и им дал скромното всичко. На останалите замаяници викали „послушковци”, които се задоволявали с щедрото нищо. Започнало едно голямо хвърляне на прах в очите. Пълзели вред изказвания от типа на „няма друга хубава обществена система като тази на Замаяната планета”, „не са познати по-щастливи планетяри на никоя друга вселенска всеизвестност като нашите драги замаяници”. Послушковците слушали ли, слушали, как живеят в Рай и как е за тяхно добро да не вдигат очи към небесата и да се чудят как ли е животът на другите планети. А ако случайно се объркат и решат да проверят, заради безмерно любопитство, то начините да изчезнат или те или любопитството им, били много.
Всеизвестно било на всички, че нюфикшънъризмът е всемогъща система, създадена от един свръхзамаяник, кой-
то е говорил лично с идеята и може да бъде обожествен и няма нужда от други кумири освен него. Всякакви други Богове са просто плод на непослушното въображение. Религиите на Замаяната планета били забранени, а с тях и всички празници. Почитали се само дати, избрани от свръхзамаяника-Райтчъс. Слушало се само и единствено за героичните до безмерна героичност подвизи на Райтчъс, музиката била родна и само Райтчъс трябвало да я одобри, не можело да идва от чужда планета. Издавали се книги за създателя на нюфикшънъризма и хвалебствени легенди се носели из цялата планета. Ако Пойнт от скука си направел корабче от салфетката си, до послушковците стигала новината, че Райтчъс е построил кораб сам със собствените си ръце и то за своите послушковци и никъде другаде във Вселената няма подобен кораб. С него можело да се преплува отвъд вселенското пространство и да се докаже на всички, че няма по-висша форма на живот от райтчъската. В случай че някой се опитал да иронизира или опровергае това твърдение, то тогава мигом бил изпращан на ментално изцеление в най-близкия глад-лагер, а роднините му обявени за първи вредители и бивали изключени или изволнени. На това Райтчъс викал райтчъство и трябвало всички да го считат за насъщна правда, която лидерът сеел нашир и надлъж.
Десетилетия минавали, поколения били погълвани и претопявани в райтчъстване. Цяла Замаяна планета започнала да ослепява бавно и да се обезверява.
В една моментност у някой незнаен, но честен замаяник се родило прозрението. То пораснало и започнало да проповядва друга истина. Тръгнало да разнася слова от типа: „макар и роб на своите интереси, замаяникът живеел по-свободно и по-добре, отколкото като роб на себеподобния Райтчъс”. Така прозрението дало нови очи на замаяниците и те започнали да гледат към небесата и макар и да не са ходили на други планети, те събудили своето съзнание, а то на свой ред се отворило към импулсите, предавани от всевъзможни вселенски кътчета. Така започнала ерата на голямото проглеждане. Замаяниците тръгнали да опознават, а с това и да търсят свобода. Били броени последните дни на свръхзамаяника Райтчъс и неговата вярна до пълна вярност банда съмишленици.
Обществената мисловност, която била в неизвестност десетилетия се върнала и дала сила на замаяниците.
Тя помогнала на драгите ни съпланетяри да осъществят мечтата си и да се освободят. Райтчъс бил прогонен, след това съден и захвърлен. Обществената мисловност пробудила замаяниците; показала им някакъв друг път. Същите обезумели и я нападнали. Всеки отчупил късче от нея и го нарекъл по някакъв таен собствен начин.
И така, днес, след пълно пробуждане, няколко размирни бунта, двеста-триста повторения на чужди грешки, замаяници са доникъде на своето някъде. Някои гледат назад с умиление към живота си по властването на Райтчъс, други все още гонят своите интереси, а трети гледат нагоре и сочат истината в осъществената чуждопланетна свобода. Никой никъде не се обединява и замаяници живеят в прекомерна разединеност. Всеки зорко варди своя къс от обществената мисловност и казва, че има най-правилното парче от нея.
За нас Райтчъс е едно доказано доказателство, че не трябва да се спекулира с умнотии от типа - „целта оправдава средствата”, защото замаяници имат богато въображение. Пък и целите са много чувствителни, биха били крайно обидени, ако средствата, с които се достига до тях, са безумни и отгледани от болни фантазии.
– Какъв тъжен разказ... - казала Идеята. - Бях толкова благородна, а такива неща чувам за себе си, че вече не мога
да повярвам, че съм идея. Започвам да си помислям, че съм нещо си друго... Замаяниците имат удивителна до безмерност на удивлението способност да превръщат идеите в демагогия, но аз вече няма да бъда себе си и няма да говоря. Дори и да дойде най-достойният при мен, аз пак няма да му проговоря. Tой ще иска да разнесе словото ми и всички ще го сметнат за луд... А то лудите са различно луди! Има луди, които разговарят с идеи и други луди, които са луди, защото не разговорят с идеи.
Заблудения завоевател ми се опули насреща и каза накрая:
– Ама сега какво имат замаяници всъщност... Те имат само едно нещо - хиляда и една причини да подскачат върху лука. А то къде се e чуло и съзряло да е глава, ама да не е от лук и обратното!?
