Ами Тола

 

Халюзия

 

……………………………………………..
/продуцент – наименование по търговска регистрация/

ХАЛЮЗИЯ

/заглавие, главни букви, 14 pt/
игрален филм
…………… минути
/времетраене/

                   Сценарист:                                         Ами Тола (Ева Иванова)

Режисьор …………………………………
Оператор …………………………………
Продуцент …………………………………
/име, фамилия/

2017

ЕКС. УЛИЦА. СЛЪНЦЕ. ПЛОЩАД. НАРОДНИ ПЕСНИ И ТАНЦИ.

VO:
„Светът е чудесен“,
навън пеят песни,
при това народни.
Лили подминава концертът с народни песни и си слага качулката.
VO:
Но не всички имат вкусове сродни.
Светът е супер, но някой не мисли така!
Някой, който живее в малък апартамент, в края на града.

ИНТ. БЛОК. ВХОД. СТЪЛБИ.
Лили се качва по стълбите вкъщи.
VO:
Лили казва се тя.
Откакто откри Толстой иска да я наричат Ана.
Всички в училище я мислят за странна…
Облича се в черно, носи шапка и очила,
Слаба, дребна и бледа с лунички на носа.

 ИНТ. ДЕТСКА СТАЯ. ПРОЗОРЕЦ.
 Лили-Ана ляга на леглото си и гледа към прозореца. 
                                                 VO:

Навън се чуват радостни гласове
Всички излизат от училище, след часове.
Ана няма приятели и отскоро живее сама.
Родителите ? работят в чужбина, рядко са у дома.
Ана не готви, но слуша музика и чете.
Никой от съучениците ? не може да я разбере.

Лили-Ана сяда на бюрото си и си слага главата между ръцете.

VO:
„Светът е чудесен“е темата на есето за домашна.
„Светът не е чудесен! Светът е ужасен!“
Каза си Лили… тоест Ана.
Часовникът удари три. Стрелката на място остана…

Лили – Ана става отива до прозореца.
VO:
Времето спря, денят премина в нощ,
нощта – в ден.
Минувачи застинали с поглед угрижен или възмутен.
„Явно за всеки светът е толкова ужасен, колкото и за мен!“
каза си Ана и излезе навън.
Ощипа се леко. Може това да е сън….

Лили-Ана отваря очи и гледа навън.
VO:
„Сякаш на пауза е кадър от филм
и нова реалност пред мен е открил.
Светът е различен, когато е спрял.
Изглежда по-интересен и цял.
Сякаш Фауст е казал „О, миг поспри…“
Помисли си Ана и продължи да върви.

ЕКС. УЛИЦА. ВСИЧКИ СТОЯТ НА ЕДНО МЯСТО.
Лили върви. Всичко е цветно, само Лили е чернобяла.
VO:
„Когато времето за всички други е спряло
Има обикновени неща, които досега не бях видяла…
Човешката душа пълни очите с друг свят…“
Каза си Ана и се вгледа в бездомник с брада
облечен в дрипи и с боси крака.
Седнал на пейка, в нищото сякаш улисан.
Ана се приближи и в очите му ясно прочете: „Всяка мисъл
изразена с думи е сила, действието на която е безпределно“.

Лили става и поглежда с изумление.
VO:
„Този бездомник не е тук самоцелно.
Това са думи на Толстой…
Това да не би да е той?!”
Помисли си Ана и започна да усеща,
че в това пространство без време няма случайни срещи.

Лили спира и застава пред едно момче.
VO:
Това е момчето…
Това е момчето, което…
Ана си представяше в униформа на офицер.
Сега го погледна и си каза „Няма толкова малък размер“.
ЕКС. УЛИЦА. СГРАДИ.
Лили-Ана продължава да върви.
VO:
“Колкото и да се движа на място стоя,
Сякаш е спряла да се върти самата Земя.
Чувствам единствено пълно безвремие.
Колко странно. Сред хора съм,а добре ми е.
Срам, страх, несигурност, гняв – няма ги…”
Искам тук да остана завинаги.
Лили-Ана се смее, танцува си върви по улицата сред спрели коли. Стига пред врата на дома си.

VO:
В покоя на нищото Ана
напълно сама със себе си остана.
Усмивката превърна се в израз на съмнение,
лицето ? придоби сериозно изражение.

Лили отваря вратата, а зад нея има друга затворена врата.
VO:
Ами ако всичко това не е просто някакъв сън?
Ако това е затвор и повече не изляза навън?
Аз съм затворник на своето въображение!“
Сърцето ? започна да бие бързо от напрежение!
В този затвор напълно сама,
Ана продължи да отваря врата след врата.

Лили продължава да отваря врата след врата, и накрая вижда собственото си отражение в огледало зад последната отворена врата. Припада.

ЕКС. ПЛОЩАДКА ПРЕД БЛОК.
Лили се събужда и крещи.
VO:
Ана крещи: „Искам да се махна оттук!“
Но от нея не излиза никакъв звук!
Без време всичко утихва…
а Ана вече не се усмихва.

Лили-Ана отива в тълпата от хора, които са застинали.

VO:
Странна, надута, вещица, луда…
Всичко това е фалш и заблуда.
Всяка от тези думи до една
не определя коя съм наистина аз.

ЕКС. УЛИЦА. ПЛОЩАД.
Лили се приближава до различните хора и ги поглежда в очите.
VO:
В очите на всеки, в които преди виждаше огледало,
сега видя онова, което бе в нея на части, и вече е цяло.
В погледът на всяка душа
Ана откри изненадващи неща.
Всички хора, като нея са същите,
а навиците досадни на всички присъщи са
и всички изпитват страх и недоверие в самота.
И без да имат цел, посока и яснота,
вкопчени в своето досадно ежедневие,
изгубени търсят себе си в движение.
Вечер се прибират уморени, в самота
и само в песни и филми слушат за любовта.

Лили сяда до дърво и гледа към хората в парка застинали във времето, което е спряло. След, което заспива.

VO:
В тази реалност, в секунда скована,
до дървото легна си Ана
и затвори насълзени очи
Часовникът отново удари три.
Лили отваря очи.
VO:
Лили отвори очи и с поглед на дете.
Видя, че всичко отново в своя поток си тече.

Лили се усмихва и отива при другите си съученици.
VO:
A някъде в покоят на паузите,
пак е истинско всичко,
а Лили е наистина Ана
и без мелодрама,
живее в хармония със своя любим.
И там някъде, където всеки миг е неповторим
някой все си повтаря „О миг поспри“,
а часовниковата стрелка никога не отброява три.