Събуждам се и заспивам с хапчета. Хапче за заплес, хапче за инертност, хапче за стрес и хапче за желание за живот. Накрая минах два пъти покрай себе си и не се познах. На третия път реших да се загледам малко в това, което подминавам и установих с удивително удивление, че това всъщност съм аз. Някак си ново и неприветливо създание, изгубило своя път и състояние в някаква си лична несъщественост. „Боже, отрочето ми” -казах си. Аз родих това съзнание и го отгледах и му сипвах какви ли не знания и го ръчках да бъде естествено, непринудено и неприкосновено, а сега е плод на светската приумица на несъстоятелност.
Напусках се. На излизане от себе си казах:
-Край на това! Аз се махам от теб! Ти не заслужаваш и капка от онова, което вложих в теб през всичките тия моменти от живота ми! А какво ми даде в замяна? Разочарование...загуби ме в собствените ми каузи!! Толкова ме загуби, че почти не открих, нещо от себе, което да взема на тръгване освен един единствен спомен, който преживя благодарение на мен. Но дори тогава, не успя да го оцениш и се отнесе в отнесеността на егоцентризма си... Получи си заслуженото, гний без мен! Аз ще създам ново съзнание, по-силно от мен... То ще бъде моето оръжие срещу всички грешки в моето минало!
А аз мълчах там ...дума не обелвах, стоях кротко и празно под светлината на ненадейното ми желание да захвърля всичко и да се махна далеч от мен. Бях застопорил погледа си отвъд себе си и само се слушах, докато драматизирах и се заплашвах...
Продължих:
- Не, ти нищо не разбираш! Аз наистина ще се махна! Аз съм безценен! Аз съм единствен и неповторим и мога да сътворя чудеса без теб!
Мълчах, макар и да се слушах...
Аз се разгневих още повече:
-Няма ли да кажеш нещо преди да си тръгна?! Дължиш ми поне това, след всичките тези мои усилия да те превърна в себе си!
Мисълта ми проговори, без да я карам:
-Да кажа ли нещо? Но каквото и да кажа, ще се загубя и ще се спечеля отново...Нищо никога няма да бъде същото в същността на съществото ми. Всичкото ще бъде всичко, а нищото- нищо и границите им ще се въртят в спиралата на безполезното съзнаване на съзнателността ми. Не, ще си стоя и ще съзерцавам, колко лесно е да си тръгна от себе си и колко невъзможно е да предам предаността към себе си. Защо ли... На това има само един отговор...Защото се обичам и съм създаден да създавам и онова, което първоначално изглежда, че не мога да понеса....
Изведнъж се включиха чувствата...
Чувството за самосъхранение каза:
- Спрете на мига! Запазете цялостта си, защото тя цялостно ще ви промени към добро и ще ви помогне да се защитите както от себе си, така и от всичко останало минаващо през вас или подминаващо ви.
Чувството за хумор:
- Когато напускаш себе си, да не забравиш да се вземеш...
Любовта:
- В крайна сметка, да се обичаш такъв какъвто си не е грях или себевеличаене, чисто и просто още една причина да си жив.
Накрая се намеси и споменът... Споменът , който прошепна:
- Там някъде в объркания свят има някой, с който се преплете пътят ти. Който нито е от миналото ти, нито е от настоящето ти, нито е от бъдещето ти. Той е в мен, жив и отделен от теб. Той е тук непрестанно, защото аз съм споменът от него. Аз ще бъда вечно тук, за да знаеш, че имаш посока... посоката е към самия теб... Погледни се в огледалото за първи път. Какво виждаш?
-Дявола... – отвърнах аз и се изненадах до почуда от себе си.
Отчаянието каза:
- Свършено е ... А това около Дявола какво е?
-Ореол от други дяволи, които играят хоро около главата му! – отвърнах аз.
Самотата:
-Май нямам работа тук...
Надеждата:
- И какво ще направиш сега...Трябва нещо да се направи, трябва да има начин! Винаги има начин във всяко едно начинание! Винаги имаш надежда, само трябва да решиш да си благонадежден!
- Ще се съзнавам... – отвърнах аз...
- Докато се опозная… – продължих ...
Смъртта изсъска кикотейки се:
- Точно тогава ще те чакам аз ...
