Премиера на пиесата "Вагон" от Ами Тола

Хиляда и една причини да подскачаш върху лука

Из "Заблудения завоевател"

Абсурд 7

Хиляда и една причини да подскачаш върху лука

Вселенската практика на замаяниците е да приемат и да се примиряват с неща,които не могат да се възприемат. - Заблудения завоевател

За да въведа моя нов приятел - Заблудения завоевател в особеностите на замаяната ни планета, реших да му разкажа следната съвсем близка до актуалност история.

Имало през едно неопределено някога си една идея. Никой не знае кога точно се е пръкнала тя. Идеята била много благородна и искала да удовлетворява всички, да елиминира безболезнено нередностите и да превърне всеки звяр в невинно агънце и всички да живеят мирно кротко и с много любов. Да, ама тази идея, пораснала и срещнала, незнайно как, замаяника. Те се оженили и си народили куп цели. Явно, идеята била много плодовита майка, след като родила толкова много и разнородни цели. Те пък решили по братски да се разединят и да сформират отделни групички. Групичките дали живот на интересите, а те решили да не слушат никого и до ден днешен се бият помежду си. Сега може би си задавате замаяния въпрос „Как това засяга замаяниците”? Ами много просто... Ние сме превозното средство, роби и верни спътници на интересите. Откакто сме се родили, са ни впрегнали здраво и не спират да ни дърпат юздите. Не се минава и ден без да не изядем по някой камшик или смушкване в ребрата от тях. А ако нашият личен интерес е в добро настроение, все ще се намери нечий чужд такъв да влезе в пререкание с него и той пак да си го изкара на нас. Така, ние от недоброжелание към шефовете си, т.е. интересите, решихме да си създадем един изкуствен катализатор - егоизма, който умишлено бъркаме с чувството за самосъхранение.

Не можех да проумея как е вселеновъзможно от такъв благороден и добронамерен прародител като идеята, да се народят такива вредители като интересите. Така започнах да се съмнявам в достойнствата на замаяника.

След излюпването на този си извод, с дълбока задълбоченост започнах да анализирам близките събития, които замаяниците обичат да забравят, наричайки ги „История”. Всички знаем, че периодността е нещо, чието съществуване все още е оспорвано. И дали сега ще приемем, че го няма или ще го разглеждаме като вечност - разликата е фиктивна. И в двата случая ще установим, че историята си седи в нашето днес, а незнайното бъдеще почти се обляга на нея.

Къде блуждаем ние в тази картинка? Ами ние сме лутащите се роби на интересите, които от яд и егоизъм са измислили политическата система. С нея, в обобщение, се оправдаваме пред вселената за всичко написано по-горе. Ако нещо не ни е в ред, то е защото интересите са политика и политиката е интереси и всичко тогава става много интересно. Странна работа е това - замаяника. Хем е вятър, хем тръстика, хем заявява, че мисли. Това си е цяло противоречие в противоречивата ни действителност. Ето един до ощипване познат пример:

Пойнт Райтчъс бил виден себелюбец и имал съмнително добри взаимоотношения със своя и още няколко чужди интереса. Започнал да се издига по йерархията и стигнал почти до целите, ама само ги мернал с крайчеца на окото си. Без да си дава зор да ги разгледа, установил, че при интересите му си е най-добре. Той решил и си намерил съмишленици, които да го слушат и в замяна той им обещал тайно да удовлетворява и техните интереси на цената на скромното всичко, и да ги отличи от останалите. Всяко едно такова достойно съмишленичество трябва да има цвят, име, преимущества и пропаганда, а санкциите - те са безброй и се отнасят до всички, които не са съмишленици. Новото братство от интереси се нарекло „явлението нюфикшънъри”, а политическата система, която създали - „нюфикшън”. Появили се в удобния момент, когато замаяната мисловност отишла на почивка на остров „Имаджинейшън”. Пойнт Райтчъс със завидни манипулативни способности, успял да убеди мнозина, че е стигнал не само до целите, но чак до самата идея. Тя му проговорила на чист райтчъски език, че трябва да има равенство между замаяниците и всички да работим за един замаяник, който Райтчъс посочи (то е ясно - Райтчъс). Хвърля ме в безмерно изумление следното: „Откъде е изпаднал този синдром, който кара много обикновени, нормални замаяници да слушат един ненормален?”.

Годините солидна пропаганда, манипулациите на едро, многото нехуманни страхотии и добре уредени нередности се превърнали в средства, а Райтчъс се издигнал до ниво - деспот. Създал си своя армия от привърженици и подмазвачи и им дал скромното всичко. На останалите замаяници викали „послушковци”, които се задоволявали с щедрото нищо. Започнало едно голямо хвърляне на прах в очите. Пълзели вред изказвания от типа на „няма друга хубава обществена система като тази на Замаяната планета”, „не са познати по-щастливи планетяри на никоя друга вселенска всеизвестност като нашите драги замаяници”. Послушковците слушали ли, слушали, как живеят в Рай и как е за тяхно добро да не вдигат очи към небесата и да се чудят как ли е животът на другите планети. А ако случайно се объркат и решат да проверят, заради безмерно любопитство, то начините да изчезнат или те или любопитството им, били много.

Всеизвестно било на всички, че нюфикшънъризмът е всемогъща система, създадена от един свръхзамаяник, кой-

то е говорил лично с идеята и може да бъде обожествен и няма нужда от други кумири освен него. Всякакви други Богове са просто плод на непослушното въображение. Религиите на Замаяната планета били забранени, а с тях и всички празници. Почитали се само дати, избрани от свръхзамаяника-Райтчъс. Слушало се само и единствено за героичните до безмерна героичност подвизи на Райтчъс, музиката била родна и само Райтчъс трябвало да я одобри, не можело да идва от чужда планета. Издавали се книги за създателя на нюфикшънъризма и хвалебствени легенди се носели из цялата планета. Ако Пойнт от скука си направел корабче от салфетката си, до послушковците стигала новината, че Райтчъс е построил кораб сам със собствените си ръце и то за своите послушковци и никъде другаде във Вселената няма подобен кораб. С него можело да се преплува отвъд вселенското пространство и да се докаже на всички, че няма по-висша форма на живот от райтчъската. В случай че някой се опитал да иронизира или опровергае това твърдение, то тогава мигом бил изпращан на ментално изцеление в най-близкия глад-лагер, а роднините му обявени за първи вредители и бивали изключени или изволнени. На това Райтчъс викал райтчъство и трябвало всички да го считат за насъщна правда, която лидерът сеел нашир и надлъж.

Десетилетия минавали, поколения били погълвани и претопявани в райтчъстване. Цяла Замаяна планета започнала да ослепява бавно и да се обезверява.

В една моментност у някой незнаен, но честен замаяник се родило прозрението. То пораснало и започнало да проповядва друга истина. Тръгнало да разнася слова от типа: „макар и роб на своите интереси, замаяникът живеел по-свободно и по-добре, отколкото като роб на себеподобния Райтчъс”. Така прозрението дало нови очи на замаяниците и те започнали да гледат към небесата и макар и да не са ходили на други планети, те събудили своето съзнание, а то на свой ред се отворило към импулсите, предавани от всевъзможни вселенски кътчета. Така започнала ерата на голямото проглеждане. Замаяниците тръгнали да опознават, а с това и да търсят свобода. Били броени последните дни на свръхзамаяника Райтчъс и неговата вярна до пълна вярност банда съмишленици.

Обществената мисловност, която била в неизвестност десетилетия се върнала и дала сила на замаяниците.

Тя помогнала на драгите ни съпланетяри да осъществят мечтата си и да се освободят. Райтчъс бил прогонен, след това съден и захвърлен. Обществената мисловност пробудила замаяниците; показала им някакъв друг път. Същите обезумели и я нападнали. Всеки отчупил късче от нея и го нарекъл по някакъв таен собствен начин.

И така, днес, след пълно пробуждане, няколко размирни бунта, двеста-триста повторения на чужди грешки, замаяници са доникъде на своето някъде. Някои гледат назад с умиление към живота си по властването на Райтчъс, други все още гонят своите интереси, а трети гледат нагоре и сочат истината в осъществената чуждопланетна свобода. Никой никъде не се обединява и замаяници живеят в прекомерна разединеност. Всеки зорко варди своя къс от обществената мисловност и казва, че има най-правилното парче от нея.

За нас Райтчъс е едно доказано доказателство, че не трябва да се спекулира с умнотии от типа - „целта оправдава средствата”, защото замаяници имат богато въображение. Пък и целите са много чувствителни, биха били крайно обидени, ако средствата, с които се достига до тях, са безумни и отгледани от болни фантазии.

– Какъв тъжен разказ... - казала Идеята. - Бях толкова благородна, а такива неща чувам за себе си, че вече не мога

да повярвам, че съм идея. Започвам да си помислям, че съм нещо си друго... Замаяниците имат удивителна до безмерност на удивлението способност да превръщат идеите в демагогия, но аз вече няма да бъда себе си и няма да говоря. Дори и да дойде най-достойният при мен, аз пак няма да му проговоря. Tой ще иска да разнесе словото ми и всички ще го сметнат за луд... А то лудите са различно луди! Има луди, които разговарят с идеи и други луди, които са луди, защото не разговорят с идеи.

Заблудения завоевател ми се опули насреща и каза накрая:

– Ама сега какво имат замаяници всъщност... Те имат само едно нещо - хиляда и една причини да подскачат върху лука. А то къде се e чуло и съзряло да е глава, ама да не е от лук и обратното!?

Пиесата "Вагон" на Ами Тола

Откъс от "Заблудения завовател" от Google Books

Един S.O.S. по време на сесия

Вчера, почти както всякога си и в изключително изключение от обикновено, реших да кацна на нечий прозорец и с любопитство да наблюдавам, какво се случва в някоя от кутийките наредени на етажи, които земляни обичат да наричат „домове“. Не щеш ли, без всякакво присъствие на присъща селекция, се озовах на прозореца на едни сесийници. Сесийниците са студенти, които еволюират в сесийници като дойде сесията. Познават се по това, че са седнали да учат.

Да ви кажа, от краткия си земен опит съм установил, че студентите не са напълно приети в общността и нямат нищо общо с всеобщата възприемственост, следователно решавам да си мисля, че студентът не е общоприет субект и общоприетите закономерности на Вселената не важат за него. Според мен всяка неволя случваща се случайно или не на студента е следствие от горесъчиненото от мен твърдение. След като вече съм споделил с вас (пък и със себе си) тези си размисли, смятам, че е крайно време да ви разкажа какво се случи на тези неволно избрани от мен изпаднали в неволя сесийници и един спящ пор, който отвреме-навреме обича да обикаля из таванската кутийка, на чийто прозорец бях кацнал...

Третокурсниците Боби и Ева очевидно полагаха известни усилия, да учат и съчетаваха приятни разговори за живота във всичките му екзистентни и екстинктни форми, с произволно прелистване на лекции от съмнителен и все пак достоверен произход. Порът Мокачино подрънкваше из стаята със звънчето, което висеше на врата му и сякаш придаваше уют на атмосферата.

В един момент (около 3 през нощта), сесийниците установиха, че вече са прелетели из материята и имат достатъчно познания, за да минат изпита с „полет бръснач“. Боби прецени, че трябва да си ходи вкъщи, за да се наспи и освежи, а Ева да си легне и да бъдат бодри в абсолютната форма на бодростта и кондиция за предстоящото изпитателно събитие. Да, обаче неволите, съдбата и всички други влиятелни явления във Вселената, не бяха съгласни с това. Междинната врата, намираща се между коридора и хола, която явно често се е противопоставяла и преди на желанията на земляни да влизат и излизат през нея, напълно внезапно и съвсем неизневиделица реши да се счупи в ръката на Боби, който вече облечен и готов за път, направи опит да я отвори и да излезе през нея.

Около разговорите позадрямвах, но след като се случи тази необичайна интересност с интерес започнах да наблюдавам двамата сесийници. В началото забелязах, че не съзнаваха до никаква степен на съзнаването каква случка се е заслучила с тях. Мислеха си, че това не е кой знае какво. Ева измъкна цяло куфарче с инструменти и започнаха с клещи, чук и отверка да се опитват да отворят вратата. Порът в един момент взе да примъква към своето леговище, лъскави инструменти и за да се отстрани неговото желание да помогне, беше изолиран в единия ъгъл на хола. Не след дълго цялата брава беше разглобена без никаква индикация, че това ще помогне за отварянето й. В един момент, Ева започна да плаче и да се смее едновременно и нервно да обикаля из стаята. Боби сякаш се опитваше да успокои и себе си и нея, като даваше крайни варианти за изход. Единия беше да се разбие вратата, който както той каза е „ама в най-най-най краен вариант“ другия беше да изгорят вратата, който беше по-краен и от „ама най-най-най крайния“ и разбира се държеше на своя най-реалистичен - да свалят стъклото от малко прозорче и да се промушат през него, за да идат на изпит сутринта. Ева седна и каза, че трябва да пита своите карти таро, да дадат съвет. Според Боби това беше нелеп метод, за вземане на решение и попадане върху каквато и да било решителност. В крайна сметка картите казаха, че трябва да се мисли трезво. Ама то кой сесийник, обзет от предизпитно вълнение, би могъл да мисли трезво в ситуация тип „ екстремно изпитание на личността“. След като сподели своите решения за изход, прегладнял (типично за всеки студент и особено за този еволюирал в сесийник) Боби реши да седне да изяде последния си хамбургер от McDonald's като покани и Ева да споделят скромното приличащо на храна нещо си, защото не се знаеше колко време ще останат там заключени. В таванската квартира, нямаше нищо друго за ядене. Това го разбрах като отвориха хладилникът, който беше трансформиран в нещо средно между канцелария и библиотека. Ева заяви, че дори и да бъде подложена на абсолютен глад предизвикващ смърт, не би яла такъв хамбургер и започна да рита вратата, което ни най-малко не помогна. Накрая заряза това начинание и в противовес с препоръките на таро картите си, тя взе да дава всевъзможни напълно неизпълними варианти като например да се качи в дъжда на покрива и да се опита да намери отвор към коридора на мансардата и да отвори вратата оттам. Боби отбеляза това начинание като самоубийство и изброи всички фактори, които пречат на него, оставайки жив да помогне на Ева, ако нещо се случи с нея (т.е. да падне от покрива шест етажа надолу). После започнаха без особена успешност да търсят будна помощ в 5 сутринта по интернет. Такава разбира се, не се намери.

След много рев, майтапи и вайкане, Боби каза, че е време да махнат малките гредички или подпори, или каквото и да представляваха с изгнилия си вид – неща, които поддържаха стъклото на прозореца на вратата и да го свалят, за да минат оттам. Въздъхвайки Ева се съгласи и с болезнен поглед, гледаше как Боби ги разковава една по една. Накрая стъклото беше свалено и изход имаше. Ева се почекна през отвора и излезе в коридора. Макар и все още заключена, през тази вратата имаше изход. Пренесоха един стол от външната страна на вратата и вече макар и с малко повече усилени усилия можеше да се мине през нея. Изтощени от емоции и решения, двамата сесийници заспаха. Боби като по-висок на малкото диванче, а Ева със своя никак завиден ръст от метър и шейсет се разпростря на по-дългия диван. Нямаше нищо нормално в тази ненормална ситуация, така че това не беше кой знае колко неочакван развой на съдбоносните събития.

Накрая в осем сутринта и двамата станаха, оправиха се и потеглиха за изпит, който след това преживяване сякаш не изглеждаше страхотно страшен, както допреди това. Изитното изпитание беше преодоляно и двамата сесийници успешно взеха своя изпит. А когато Ева се прибра - рядко срещаното явление – отзоваващ се на помощ хазяин, беше поправил вратата. Наминах вечерта, край прозореца да видя дали всичко в малката квартира е добре и видях - порът щастливо да тичка из стаята, в която вече свободно се влизаше и излизаше...

Вселената умее да подлага не само сесийници, но и всички земляни на изпити и изпитания и не знам дали е въпрос на карти, здрав разум, силен дух или просто съдбата и събитията се бъркат и подреждат по определен начин, че всичко завързано да се развърже и обратно. При всички положения интересността е налице с всичките си гримаси.

Сега след това ми разказване, ще ида да пийна едно ведро питие, за всички онези врати, които земляни, освен че могат да затворят, могат и да отворят...

Ваш печален и винаги искрен,

Печалният ведроносец

P.S. Всички лица и събития в този разказ са НЕизмислени :)

Когато дяволите заиграха хоро около главата ми ...

Събуждам се и заспивам с хапчета. Хапче за заплес, хапче за инертност, хапче за стрес и хапче за желание за живот. Накрая минах два пъти покрай себе си и не се познах. На третия път реших да се загледам малко в това, което подминавам и установих с удивително удивление, че това всъщност съм аз. Някак си ново и неприветливо създание, изгубило своя път и състояние в някаква си лична несъщественост. „Боже, отрочето ми” -казах си. Аз родих това съзнание и го отгледах и му сипвах какви ли не знания и го ръчках да бъде естествено, непринудено и неприкосновено, а сега е плод на светската приумица на несъстоятелност.

Напусках се. На излизане от себе си казах:

-Край на това! Аз се махам от теб! Ти не заслужаваш и капка от онова, което вложих в теб през всичките тия моменти от живота ми! А какво ми даде в замяна? Разочарование...загуби ме в собствените ми каузи!! Толкова ме загуби, че почти не открих, нещо от себе, което да взема на тръгване освен един единствен спомен, който преживя благодарение на мен. Но дори тогава, не успя да го оцениш и се отнесе в отнесеността на егоцентризма си... Получи си заслуженото, гний без мен! Аз ще създам ново съзнание, по-силно от мен... То ще бъде моето оръжие срещу всички грешки в моето минало!

А аз мълчах там ...дума не обелвах, стоях кротко и празно под светлината на ненадейното ми желание да захвърля всичко и да се махна далеч от мен. Бях застопорил погледа си отвъд себе си и само се слушах, докато драматизирах и се заплашвах...

Продължих:

- Не, ти нищо не разбираш! Аз наистина ще се махна! Аз съм безценен! Аз съм единствен и неповторим и мога да сътворя чудеса без теб!

Мълчах, макар и да се слушах...

Аз се разгневих още повече:

-Няма ли да кажеш нещо преди да си тръгна?! Дължиш ми поне това, след всичките тези мои усилия да те превърна в себе си!

Мисълта ми проговори, без да я карам:

-Да кажа ли нещо? Но каквото и да кажа, ще се загубя и ще се спечеля отново...Нищо никога няма да бъде същото в същността на съществото ми. Всичкото ще бъде всичко, а нищото- нищо и границите им ще се въртят в спиралата на безполезното съзнаване на съзнателността ми. Не, ще си стоя и ще съзерцавам, колко лесно е да си тръгна от себе си и колко невъзможно е да предам предаността към себе си. Защо ли... На това има само един отговор...Защото се обичам и съм създаден да създавам и онова, което първоначално изглежда, че не мога да понеса....

Изведнъж се включиха чувствата...

Чувството за самосъхранение каза:

- Спрете на мига! Запазете цялостта си, защото тя цялостно ще ви промени към добро и ще ви помогне да се защитите както от себе си, така и от всичко останало минаващо през вас или подминаващо ви.

Чувството за хумор:

- Когато напускаш себе си, да не забравиш да се вземеш...

Любовта:

- В крайна сметка, да се обичаш такъв какъвто си не е грях или себевеличаене, чисто и просто още една причина да си жив.

Накрая се намеси и споменът... Споменът , който прошепна:

- Там някъде в объркания свят има някой, с който се преплете пътят ти. Който нито е от миналото ти, нито е от настоящето ти, нито е от бъдещето ти. Той е в мен, жив и отделен от теб. Той е тук непрестанно, защото аз съм споменът от него. Аз ще бъда вечно тук, за да знаеш, че имаш посока... посоката е към самия теб... Погледни се в огледалото за първи път. Какво виждаш?

-Дявола... – отвърнах аз и се изненадах до почуда от себе си.

Отчаянието каза:

- Свършено е ... А това около Дявола какво е?

-Ореол от други дяволи, които играят хоро около главата му! – отвърнах аз.

Самотата:

-Май нямам работа тук...

Надеждата:

- И какво ще направиш сега...Трябва нещо да се направи, трябва да има начин! Винаги има начин във всяко едно начинание! Винаги имаш надежда, само трябва да решиш да си благонадежден!

- Ще се съзнавам... – отвърнах аз...

- Докато се опозная… – продължих ...

Смъртта изсъска кикотейки се:

- Точно тогава ще те чакам аз ...