Пиесата "Вагон" на Ами Тола

Откъс от "Заблудения завовател" от Google Books

Един S.O.S. по време на сесия

Вчера, почти както всякога си и в изключително изключение от обикновено, реших да кацна на нечий прозорец и с любопитство да наблюдавам, какво се случва в някоя от кутийките наредени на етажи, които земляни обичат да наричат „домове“. Не щеш ли, без всякакво присъствие на присъща селекция, се озовах на прозореца на едни сесийници. Сесийниците са студенти, които еволюират в сесийници като дойде сесията. Познават се по това, че са седнали да учат.

Да ви кажа, от краткия си земен опит съм установил, че студентите не са напълно приети в общността и нямат нищо общо с всеобщата възприемственост, следователно решавам да си мисля, че студентът не е общоприет субект и общоприетите закономерности на Вселената не важат за него. Според мен всяка неволя случваща се случайно или не на студента е следствие от горесъчиненото от мен твърдение. След като вече съм споделил с вас (пък и със себе си) тези си размисли, смятам, че е крайно време да ви разкажа какво се случи на тези неволно избрани от мен изпаднали в неволя сесийници и един спящ пор, който отвреме-навреме обича да обикаля из таванската кутийка, на чийто прозорец бях кацнал...

Третокурсниците Боби и Ева очевидно полагаха известни усилия, да учат и съчетаваха приятни разговори за живота във всичките му екзистентни и екстинктни форми, с произволно прелистване на лекции от съмнителен и все пак достоверен произход. Порът Мокачино подрънкваше из стаята със звънчето, което висеше на врата му и сякаш придаваше уют на атмосферата.

В един момент (около 3 през нощта), сесийниците установиха, че вече са прелетели из материята и имат достатъчно познания, за да минат изпита с „полет бръснач“. Боби прецени, че трябва да си ходи вкъщи, за да се наспи и освежи, а Ева да си легне и да бъдат бодри в абсолютната форма на бодростта и кондиция за предстоящото изпитателно събитие. Да, обаче неволите, съдбата и всички други влиятелни явления във Вселената, не бяха съгласни с това. Междинната врата, намираща се между коридора и хола, която явно често се е противопоставяла и преди на желанията на земляни да влизат и излизат през нея, напълно внезапно и съвсем неизневиделица реши да се счупи в ръката на Боби, който вече облечен и готов за път, направи опит да я отвори и да излезе през нея.

Около разговорите позадрямвах, но след като се случи тази необичайна интересност с интерес започнах да наблюдавам двамата сесийници. В началото забелязах, че не съзнаваха до никаква степен на съзнаването каква случка се е заслучила с тях. Мислеха си, че това не е кой знае какво. Ева измъкна цяло куфарче с инструменти и започнаха с клещи, чук и отверка да се опитват да отворят вратата. Порът в един момент взе да примъква към своето леговище, лъскави инструменти и за да се отстрани неговото желание да помогне, беше изолиран в единия ъгъл на хола. Не след дълго цялата брава беше разглобена без никаква индикация, че това ще помогне за отварянето й. В един момент, Ева започна да плаче и да се смее едновременно и нервно да обикаля из стаята. Боби сякаш се опитваше да успокои и себе си и нея, като даваше крайни варианти за изход. Единия беше да се разбие вратата, който както той каза е „ама в най-най-най краен вариант“ другия беше да изгорят вратата, който беше по-краен и от „ама най-най-най крайния“ и разбира се държеше на своя най-реалистичен - да свалят стъклото от малко прозорче и да се промушат през него, за да идат на изпит сутринта. Ева седна и каза, че трябва да пита своите карти таро, да дадат съвет. Според Боби това беше нелеп метод, за вземане на решение и попадане върху каквато и да било решителност. В крайна сметка картите казаха, че трябва да се мисли трезво. Ама то кой сесийник, обзет от предизпитно вълнение, би могъл да мисли трезво в ситуация тип „ екстремно изпитание на личността“. След като сподели своите решения за изход, прегладнял (типично за всеки студент и особено за този еволюирал в сесийник) Боби реши да седне да изяде последния си хамбургер от McDonald's като покани и Ева да споделят скромното приличащо на храна нещо си, защото не се знаеше колко време ще останат там заключени. В таванската квартира, нямаше нищо друго за ядене. Това го разбрах като отвориха хладилникът, който беше трансформиран в нещо средно между канцелария и библиотека. Ева заяви, че дори и да бъде подложена на абсолютен глад предизвикващ смърт, не би яла такъв хамбургер и започна да рита вратата, което ни най-малко не помогна. Накрая заряза това начинание и в противовес с препоръките на таро картите си, тя взе да дава всевъзможни напълно неизпълними варианти като например да се качи в дъжда на покрива и да се опита да намери отвор към коридора на мансардата и да отвори вратата оттам. Боби отбеляза това начинание като самоубийство и изброи всички фактори, които пречат на него, оставайки жив да помогне на Ева, ако нещо се случи с нея (т.е. да падне от покрива шест етажа надолу). После започнаха без особена успешност да търсят будна помощ в 5 сутринта по интернет. Такава разбира се, не се намери.

След много рев, майтапи и вайкане, Боби каза, че е време да махнат малките гредички или подпори, или каквото и да представляваха с изгнилия си вид – неща, които поддържаха стъклото на прозореца на вратата и да го свалят, за да минат оттам. Въздъхвайки Ева се съгласи и с болезнен поглед, гледаше как Боби ги разковава една по една. Накрая стъклото беше свалено и изход имаше. Ева се почекна през отвора и излезе в коридора. Макар и все още заключена, през тази вратата имаше изход. Пренесоха един стол от външната страна на вратата и вече макар и с малко повече усилени усилия можеше да се мине през нея. Изтощени от емоции и решения, двамата сесийници заспаха. Боби като по-висок на малкото диванче, а Ева със своя никак завиден ръст от метър и шейсет се разпростря на по-дългия диван. Нямаше нищо нормално в тази ненормална ситуация, така че това не беше кой знае колко неочакван развой на съдбоносните събития.

Накрая в осем сутринта и двамата станаха, оправиха се и потеглиха за изпит, който след това преживяване сякаш не изглеждаше страхотно страшен, както допреди това. Изитното изпитание беше преодоляно и двамата сесийници успешно взеха своя изпит. А когато Ева се прибра - рядко срещаното явление – отзоваващ се на помощ хазяин, беше поправил вратата. Наминах вечерта, край прозореца да видя дали всичко в малката квартира е добре и видях - порът щастливо да тичка из стаята, в която вече свободно се влизаше и излизаше...

Вселената умее да подлага не само сесийници, но и всички земляни на изпити и изпитания и не знам дали е въпрос на карти, здрав разум, силен дух или просто съдбата и събитията се бъркат и подреждат по определен начин, че всичко завързано да се развърже и обратно. При всички положения интересността е налице с всичките си гримаси.

Сега след това ми разказване, ще ида да пийна едно ведро питие, за всички онези врати, които земляни, освен че могат да затворят, могат и да отворят...

Ваш печален и винаги искрен,

Печалният ведроносец

P.S. Всички лица и събития в този разказ са НЕизмислени :)

Когато дяволите заиграха хоро около главата ми ...

Събуждам се и заспивам с хапчета. Хапче за заплес, хапче за инертност, хапче за стрес и хапче за желание за живот. Накрая минах два пъти покрай себе си и не се познах. На третия път реших да се загледам малко в това, което подминавам и установих с удивително удивление, че това всъщност съм аз. Някак си ново и неприветливо създание, изгубило своя път и състояние в някаква си лична несъщественост. „Боже, отрочето ми” -казах си. Аз родих това съзнание и го отгледах и му сипвах какви ли не знания и го ръчках да бъде естествено, непринудено и неприкосновено, а сега е плод на светската приумица на несъстоятелност.

Напусках се. На излизане от себе си казах:

-Край на това! Аз се махам от теб! Ти не заслужаваш и капка от онова, което вложих в теб през всичките тия моменти от живота ми! А какво ми даде в замяна? Разочарование...загуби ме в собствените ми каузи!! Толкова ме загуби, че почти не открих, нещо от себе, което да взема на тръгване освен един единствен спомен, който преживя благодарение на мен. Но дори тогава, не успя да го оцениш и се отнесе в отнесеността на егоцентризма си... Получи си заслуженото, гний без мен! Аз ще създам ново съзнание, по-силно от мен... То ще бъде моето оръжие срещу всички грешки в моето минало!

А аз мълчах там ...дума не обелвах, стоях кротко и празно под светлината на ненадейното ми желание да захвърля всичко и да се махна далеч от мен. Бях застопорил погледа си отвъд себе си и само се слушах, докато драматизирах и се заплашвах...

Продължих:

- Не, ти нищо не разбираш! Аз наистина ще се махна! Аз съм безценен! Аз съм единствен и неповторим и мога да сътворя чудеса без теб!

Мълчах, макар и да се слушах...

Аз се разгневих още повече:

-Няма ли да кажеш нещо преди да си тръгна?! Дължиш ми поне това, след всичките тези мои усилия да те превърна в себе си!

Мисълта ми проговори, без да я карам:

-Да кажа ли нещо? Но каквото и да кажа, ще се загубя и ще се спечеля отново...Нищо никога няма да бъде същото в същността на съществото ми. Всичкото ще бъде всичко, а нищото- нищо и границите им ще се въртят в спиралата на безполезното съзнаване на съзнателността ми. Не, ще си стоя и ще съзерцавам, колко лесно е да си тръгна от себе си и колко невъзможно е да предам предаността към себе си. Защо ли... На това има само един отговор...Защото се обичам и съм създаден да създавам и онова, което първоначално изглежда, че не мога да понеса....

Изведнъж се включиха чувствата...

Чувството за самосъхранение каза:

- Спрете на мига! Запазете цялостта си, защото тя цялостно ще ви промени към добро и ще ви помогне да се защитите както от себе си, така и от всичко останало минаващо през вас или подминаващо ви.

Чувството за хумор:

- Когато напускаш себе си, да не забравиш да се вземеш...

Любовта:

- В крайна сметка, да се обичаш такъв какъвто си не е грях или себевеличаене, чисто и просто още една причина да си жив.

Накрая се намеси и споменът... Споменът , който прошепна:

- Там някъде в объркания свят има някой, с който се преплете пътят ти. Който нито е от миналото ти, нито е от настоящето ти, нито е от бъдещето ти. Той е в мен, жив и отделен от теб. Той е тук непрестанно, защото аз съм споменът от него. Аз ще бъда вечно тук, за да знаеш, че имаш посока... посоката е към самия теб... Погледни се в огледалото за първи път. Какво виждаш?

-Дявола... – отвърнах аз и се изненадах до почуда от себе си.

Отчаянието каза:

- Свършено е ... А това около Дявола какво е?

-Ореол от други дяволи, които играят хоро около главата му! – отвърнах аз.

Самотата:

-Май нямам работа тук...

Надеждата:

- И какво ще направиш сега...Трябва нещо да се направи, трябва да има начин! Винаги има начин във всяко едно начинание! Винаги имаш надежда, само трябва да решиш да си благонадежден!

- Ще се съзнавам... – отвърнах аз...

- Докато се опозная… – продължих ...

Смъртта изсъска кикотейки се:

- Точно тогава ще те чакам аз ...