Ами Тола

Моя Пепеляшке

2012-01-08T16:06:00.002+02:00

"Моя Пепеляшке" е детска пиеса, вдъхновена от едноименната приказка на Шарл Перо "Пепеляшка".

Написах тази пиеса изключително бързо, в рамките на ден и половина, но тъй като е написана с вдъхновение и любов, децата я играят с огромно удоволствие.

Очаквайте премиерата на пиесата, съвсем скоро.

Интервю с Влади Въргала за "Операция - Шменти Капели"

2011-10-06T09:31:00.004+03:00

Това интервю е изключително искрено. Влади много точно описва ситуацията в страната ни. Не съм гледала още филма, но след това интервю наистина смятам да го гледам. Интервюто: ТУК

НАO си търси РОБОТник с/у наноскопично заплащане

2011-08-15T15:16:00.014+03:00

НАО си търси РОБОТник, по възможност да е прототип на герой от " The Incredibles" или "Transformers", да има безсънието на Зевс, да носи на работа като целия отряд от джуджета на Дядо Коледа, взети заедно. От очите му трябва да светят лазери като тези на Супермен. С лазерите, той трябва да прониква чак до земното ядро... и до ядрото на всички останали планети в космоса. В негов плюс би било, да притежава и летателните способности на Супермен, за да може да отлита до мястото, което му е отредено за работа и за живеене - Националната астрономическа обсерватория, на височина 1750 м, която се намира на 10 км от най-близкото населено място.

Мислите си, че се шегувам? Според вас преувеличавам? Ако не вярвате можете да проверите цялата оферта на този линк.
Ако махнат линка, тук в този сайт завинаги ще остане скрийн шот на публикацията им.

Честно казано, аз не бих натъртвала така на предлаганата огромна, неустоима заплата, изписвайки я с думи и цифри в две валути, след този ферман от изисквания към РОБОТника...

Ех, горкичкия бъдещ РОБОТник, аз, като писател, му съчувствам също толкова, колкото съчувствам и на събратята му - герои от романи, жанр - научна фантастика...

Ами Тола беше гост на списание BG ART

2011-07-02T08:51:00.003+03:00

Можете да прочетете интервюто на 22 стр. списание BG ART

9 чудеса от социализма ни навлякоха безброй чудесии

2011-06-03T10:27:00.007+03:00

Ако днес ,образно казано, илюстрираме илюзорното си съществувание, ще разберем, че благодарение на 9-те чудеса на социализма, които ни навлякоха безброй чудесии,сме стигнали логически до модус поненс - цяло чудо е, че все още сме живи!

Някои хора имат "Американска мечта", ние си имаме "Български кошмар"

2011-05-23T14:36:00.012+03:00

"Репресионни страсти" са налегнали нашия министър-председател - Супер БоБо...
Докато той се опитва да избистри мислите си, ние се опитваме да осмислим бисерите му...
Из пресата се носи мълвата, че БоБо се е заканил да репресира студентите, които са държавна поръчка,защото не можело да се инвестира в тях от държавата, а държавата, от своя страна, да не получи нищо в замяна. Същата тази държава малко ни е крала до девето коляно и затова иска още! Освен всичко друго, иска от младите хора да станат послушни служеници, които да нямат възможността да вдишат от чистия въздух навън.
Държавата иска да превърне младите хора в държанки, но не мисля, че ще й се върже някой вече, защото времената, в които живеем, изискват от нас, да не сме послушни и търпеливи, кротки,закрепостени крепостници на Кремъл, или на който и да било последовател на кремълската, деструктивно-структурирана идея.

Макар и да не сме всички хвърлени в пределите на яснотата по този въпрос, съвсем скоро, на всички ще им стане пределно ясно, че единствените университети, които ще могат да дадат нещо на българските студенти, ще бъдат частните университети. И тази тенденция не е не тенденциозна. Малко хора имат възможността да учат в частни ВУЗ-ове, останалите или ще забегнат, с цел да избегнат новите умотворения на БоБо или просто няма да учат въобще.

Да си студент в държавен университет в България, започва да се превръща в препъни камък, а не в перспектива. Не съм чула никъде другаде, по цивилизования свят да съществува подобно ограничение и подобно нарушаване на правата на човека.
Какво да кажат моите приятели, които заминаха да учат в САЩ с пълна стипендия и сега, когато се дипломираха имат пълната свобода да работят, където си поискат по света.
Интересно ми е, в САЩ дали някой, някога би се осмелил да измисли нещо, толкова тоталитарно и да го разтръби по медиите, без да си стяга багажчето от офиса в Белия Дом...

Истината е, че докато прогресивно мислещи страни се опитват, да създават тонове стойност за милиарди хора по света и отварят работни места за младите - да творят в креативна атмосфера, в България не храним новоизлюпените си висшисти с примамливи предложения, а ги държим гладни на каишка...

По новините "КАЗАХА" ...

2011-04-25T13:11:00.009+03:00

Ще започна с една история...по-скоро истерия...

Преди две години ми се случи нещо много странно. Бях в една, от многото ми, бивши квартири и си спомням, че няколко дена не бях спала, защото ме беше налегнала някаква, внезапна муза. Когато ме отпусна, заспах като труп. Сигурно, не бях спала повече от 5 часа, когато изведнъж в 6 сутринта баба ми започна да ми звъни на пожар. След третия път й вдигнах, а съненото ми, раздразнено "да?" никак не я смути.
Беше изключително притеснена. Каза ми, че цяла нощ не била спала и накрая, решила да ми се обади, за да ми съобщи "една много важна новина". Предната вечер, в късните новини "казали" по телевизията, че "по последни данни Бургас бил най-престъпния град", каза ми "да съм се била пазила". Винаги съм знаела, че телевизията е вреден, монополистичен манипулатор на обществено мнение, но не знаех, че зомбираността на хората може да стигне такива измерения. За баба ми ... както и да е, тя е на възраст, в която не подлага нищо на съмнение и взима всичко за чиста монета, само и само, да си направи живота по-интересен с нова психоза. Днес,обаче, ми се обади един много по-млад човек, да ми съобщи следната, поредна новина - баластра... По новините съобщили, че "по последни данни в Бургас имало най-много кучешка тения"... Никой не си задава въпроси от типа "Кои са тези последни данни?", "Кой ги е направил?". "Най-много" не означава ли, че са събрали информация от всички градове в страната, за случаите на кучешка тения и накрая всички данни, да отидат в една агенция, която да ги обработи и да ги съобщи? Дали няма възможност, някой да си измисли тези данни? Всички знаем, че в тези порочни агенции, с наследен, комунистически манталитет се следва сляпо червения принцип "кипи безсмислен труд". Защо никой не подлага на съмнение тази информация? Честно казано, откакто има youtube, телевизия не ми изглежда като правдива институция и машина за стопроцентова достоверност.
След психозния пристъп на човека, който ми се обади, започнаха да се будят съмнения в главата му, но не от здравомислещо естество, а от параноично. Каза ми следното:
- Ох, вчера ядох маруля, дали не е била заразена?" - след това изказване бях втрещена. Открих, че съм истинска щастливка, защото нямам телевизор от години и никое, от тези средства за масово имплантиране на компулсивна-обсесивна невроза и параноя в съзнанието на хората, не достига до мен. Информирам се за света изцяло онлайн и се чувствам страхотно, защото съм се научила да подлагам всяка нова информация на съмнение и да търся сама истината от различни източници. В този ред на мисли, за мен истината за новините по телевизията е една... Това е грозен, чудовищен манипулатор на обществено мнение, който се натрапва на човешкото съзнание, като елиминира всякакъв избор във възприятията му.

Прост пример, който между другото е по истински случай.
Преди няколко години една политическа партия решава да направи петиция и нейни представители тръгват по домовете,като обясняват на хората и ги питат дали искат да се подпишат в петицията. За целта хората трябва да впишат трите им имена и да се подпишат. Разбира се, тази петиция изведнъж засяга нечии интерес и по новините пускат информация, че са плъзнали жилищни крадци, които взимат данните на хората, за да им вземат имотите и баби, като моята изпадат в истерия, а петицията, която по принцип е създадена в интерес на обществото е обречена, защото нечий олигархически интерес е подкупил дадена масмедия да лъже в ефир и да параноясва хората.

***
Новините "КАЗАХА", че в село Долно Сахране, е паднало НЛО и множество малки, зелени човечета- обезумели чалга фенове, тръгнали пеш към София. За по-малко от час се озовали пред столичния клуб "Планета" и скандирали, че искат безплатна водка, оттогава нещо се случило с фолк певицата Ивана и тя сподели с нас, че вече мечтае да стане игуменка в женски манастир.
Новините ми го казаха, информацията е повече от достоверна...

Една статия за "Вагон"

2011-04-16T23:26:00.002+03:00

Ще си позволя да публикувам една статия за пиесата "Вагон", която е написана от колега от театралното ателие към Бургаския свободен университет. Статията е уникална по рода си, защото авторът й е не само студент по журналистика, но и играе роля в пиесата, което придава една по-дълбока гледна точка върху творческия процес на театралното ателие. Като участник в този процес, авторът показва едно по-искрено емоционално отношение, както към пиесата, така и към нейната реализация.
От: Ами Тола

Един вагон - или пътят към всичкото и нищото

Още в заглавието е заложена метафората на пътешествието. Път към утопично щастие, който е поела младата и много талантлива авторка на пиесата „Вагон” - Ева Иванова (Ами Тола). Пиесата беше премиерно представена от театралната формация към Бургаския свободен университет на 29.03.2011, в атриума на университета, по повод международния ден на театъра.

Целта на театъра винаги е била както да събира различни хора, така и да ги отдалечава временно от проблемите на ежедневието. Младите актьори представиха своята интерпретация на една тежка, посткомунистическа, наследена действителност, в която интелигенцията се освобождава от информацията в полза на яйцата. Всеки един от образите живее в своя, илюзорен свят - преследван от своите страхове и надежди, мечти за спасение, или просто оцеляване. Единственото им щастие е това, че са живи, макар и живота да ги прави още по-нещастни. Сюжетната мизерия е показана контрастно през призмите на извисени естетически персони, каквито са актьорът, композиторът, жудожникът, певецът, поетесата и деградацията на тук-там някакви странни дефектирали индивиди, каквото са най-често отипизирани като хазаи, комшии и темп подобни безскрупулни гадове. Пиесата-мюзъкил беше изпълнена с парадокси и контрастни моменти, които бяха много оригинално поднесени и искрено забавляваха публиката. А тя, от своя страна, беше много разнородна – от професори до кандидат-студенти. Някои се смяха на това, което породи тъга у дгруги, но това е силата на театъра – докосва всеки по различен начин. Никой от замесените във „Вагон” няма повод да скромничи, както би казал Любен Дилов-син, ако беше гледал пиесата.

Режисьор на постановката е небезизвестният на локално и национално ниво - Елевтерий Елевтеров. Тъй като имах възможността да присъствам по време на работния процес по изграждането на всеки образ, мога да заявя, че работата, която свършхиха студентите по време на репетиции е голям подвиг, тъй като времето беше недостатъчно за такъв тип начинание. Едва ли някой от зрителите е бил свидетел на събитие от този сорт в рамките на нашата мила родина. За танците се ангажира студентката специалност "връзки с обществеността" - Калина Тончева, която имаше нелеката задача във 7-минутен музикален микс, да смеси разнородни, познати и непознати видове танци и да накара от най-куция, до най-вдървения студент/ актьор да изглеждат така сякаш цял живот е танцувал това. Актьорите бяха в състав: Представлението беше по музикални мотиви на Стефан Димитров.

Сигурен съм, че всички присъстващи на това магическо, по своя характер, събитие, са си тръгнали доволни. Шоуто беше невероятно и всички се надяваме да продължи, защото държавата ни има нужда от такива събития. А самият факт, че студентите се трудиха безвъзмездно, идва да покаже, че ако не на Вежди Рашидов, то поне на младото поколение му пука за културата.

Автор: Добрин Юнгарев

Премиерата на "Вагон" ...За театралното ателие на БСУ - един екип без спирачки ...

2011-03-31T22:13:00.008+03:00

Преди няколко години не знаех какво е да издадеш книга. Мислех си, че e едно непосилно начинание /особено в България/. След като издадох първия си роман "Заблудения завоевател", разбрах две неща. Едното е, че границите са там, където човек сам си ги постави и другото е, че ако се оставиш без очаквания, има голяма вероятност да останеш приятно изненадан. Това го казвам, защото се появиха едни страхотни хора в моя живот, визирам както колегите ми от театралното ателие и режисьора ни, така и редактора ми и неговата съпруга.

Докато издаването на книгата ми беше вече в процес, режисьорът на театралното ни ателие към Бургаския свободен университет - Елевтерий Елевтеров ми каза:
- Ева, защо не вземеш да напишеш една пиеса?
- О, аз нищо не разбирам от драматургия... - съвсем категорично му отвърнах аз.
Няколко месеца по-късно не се появих на репетиции,почти цяла седмица . Тогава репетирахме "Криворазбраната цивилизация" по Войников и аз играех Злата. За този период на забвение, се бях барикадирала вкъщи и пишех. Телефонът ми звънеше отвреме-навреме, но не го вдигах.
Така се роди първоначалния вариант на "Вагон", който в момента е нещо като конструкцията или основата на пиесата...Така де, да речем, че е просто една платформа - без прозорците и седалките...
Отбих се на репетиции и го дадох на Елевтерий. Той го погледна и дори не ме попита, защо не съм се вяснала толкова време.
Не знам как стана, но режисьорът видя нещо в пиесата и каза, че ще можем да я поставим.
- Ще трябва още да се потрудиш над нея, да изградиш образите, противопоставянето... - каза тогава той.
На мен всичко ми се стори сложно, макар че Елевтерий, като режисьор и редактор на пиесата ми даваше много отчетливи и точни насоки... И все пак, макар че в личен план бях подложена на доста напрежение и проблеми, написах всичко така както самото произведение искаше да бъде написано.
Аз лично винаги съм се оставяла на произведението да ме води. Неслучайно в предговора на "Заблудения завоевател" бях написала, че книгата ми ме учеше на нещата от живота и ме въвеждаше в своя свят, аз просто й се оставях да ме води... Същото беше и с Пелински и неговото обкръжение във "Вагон". Героите ми казваха, какво ще се случи с тях... Аз просто ги предавах дословно.

След като сценария на "Вагон" беше вече готов и можеше да се работи с него, започнахме репетиции. Аз много се притеснявах, как ще реагират колегите след първия прочит. Не се съмнявах в тяхната точна преценка, а в собствените си възможности да им предоставя материал, който да играят с желание. Бях изключително щастлива, когато всички си харесаха ролите и играха с голямо удоволствие. Смеехме се доста по време на репетиции. Разбира се, имаше и трудни моменти, когато просто не се чувствахме на мястото си. Все пак никой от нас, не е отдаден на театъра. Всички учим в различни специалности, различни курсове, работим на различни места. Понякога в опита си да се откъснем от реалността и да влезем в проблемите на един друг образ ни натоварва, вместо да ни отпуска... Когато дойде премиерата, усетих желанието в колегите да излезе "Вагон" наяве.На премиерата на пиесата усетих именно това.

Аз лично чувствах отговорност към цялата пиеса, защото съм автор на сценария, но докато играех, усетих, че нося товара и на героинята си.
Разбира се, колегите бяха блестящи. Петнадесет човека играхме като един.

Отдавна си мисля, че най-истинската работа в екип и най-отявления пример за екипност е именно театъра. Премиерата на "Вагон" ме накара да го усетя истински. Някои ще кажат, че футболния отбор или корпорацията също са пример за екипност. Да, там също има силна работа в екип, но едно е да вкараш гол, или да изкараш пари на гърба на чуждия труд, развявайки пръст пред носа на назлобения служител и съвсем друго е да накараш абсолютно разнородна публика да влезе в един друг свят и да я държиш омагьосана в този свят час и половина, при това наживо! Ние точно това направихме.

Всеки от колегите се раздаде на сцената и игра с голямо удоволствие - Илия Траев / Jay/ , Радослав Калчев, Мартин Банков, Диян Киров и Добрин Юнгарев,Станислава Христова, Джена Дженева, Анна Манукян, Светослава Радева, Борис Чернокожев, Ива Янкова и Максимилян. Калина Тончева направи хореография на седем-минутен танц,в който танцуваха всички актьори. Режисьора ни, който направи всички връзки в сцените и ни каза какво да извлечем от героите си. Занимаваше се часове наред индивидуално с всеки един от нас. Отзивите след представлението бяха страхотни.

Истината е, че зад кулисите се крие грандиозната работа, с която може да се справят само и единствено хора, които са способни да издържат психически в най-силния процес на екипната работа позната на човечеството от древността до днес, а именно създаването на театрална постановка.

Благодарна съм за всичките години, през които имах честта да бъда в екипа на театралното ателие на БСУ, това е най-специалния екип, с който съм работила.
Oбичам ви, колеги!

Премиера на пиесата "Вагон" от Ами Тола

2011-03-19T22:40:00.006+02:00

Хиляда и една причини да подскачаш върху лука

2011-03-14T21:15:00.003+02:00

Из "Заблудения завоевател"

Абсурд 7

Хиляда и една причини да подскачаш върху лука

Вселенската практика на замаяниците е да приемат и да се примиряват с неща,които не могат да се възприемат. - Заблудения завоевател

За да въведа моя нов приятел - Заблудения завоевател в особеностите на замаяната ни планета, реших да му разкажа следната съвсем близка до актуалност история.
Имало през едно неопределено някога си една идея. Никой не знае кога точно се е пръкнала тя. Идеята била много благородна и искала да удовлетворява всички, да елиминира безболезнено нередностите и да превърне всеки звяр в невинно агънце и всички да живеят мирно кротко и с много любов. Да, ама тази идея, пораснала и срещнала, незнайно как, замаяника. Те се оженили и си народили куп цели. Явно, идеята била много плодовита майка, след като родила толкова много и разнородни цели. Те пък решили по братски да се разединят и да сформират отделни групички. Групичките дали живот на интересите, а те решили да не слушат никого и до ден днешен се бият помежду си. Сега може би си задавате замаяния въпрос „Как това засяга замаяниците”? Ами много просто... Ние сме превозното средство, роби и верни спътници на интересите. Откакто сме се родили, са ни впрегнали здраво и не спират да ни дърпат юздите. Не се минава и ден без да не изядем по някой камшик или смушкване в ребрата от тях. А ако нашият личен интерес е в добро настроение, все ще се намери нечий чужд такъв да влезе в пререкание с него и той пак да си го изкара на нас. Така, ние от недоброжелание към шефовете си, т.е. интересите, решихме да си създадем един изкуствен катализатор - егоизма, който умишлено бъркаме с чувството за самосъхранение.
Не можех да проумея как е вселеновъзможно от такъв благороден и добронамерен прародител като идеята, да се народят такива вредители като интересите. Така започнах да се съмнявам в достойнствата на замаяника.
След излюпването на този си извод, с дълбока задълбоченост започнах да анализирам близките събития, които замаяниците обичат да забравят, наричайки ги „История”. Всички знаем, че периодността е нещо, чието съществуване все още е оспорвано. И дали сега ще приемем, че го няма или ще го разглеждаме като вечност - разликата е фиктивна. И в двата случая ще установим, че историята си седи в нашето днес, а незнайното бъдеще почти се обляга на нея.
Къде блуждаем ние в тази картинка? Ами ние сме лутащите се роби на интересите, които от яд и егоизъм са измислили политическата система. С нея, в обобщение, се оправдаваме пред вселената за всичко написано по-горе. Ако нещо не ни е в ред, то е защото интересите са политика и политиката е интереси и всичко тогава става много интересно. Странна работа е това - замаяника. Хем е вятър, хем тръстика, хем заявява, че мисли. Това си е цяло противоречие в противоречивата ни действителност. Ето един до ощипване познат пример:
Пойнт Райтчъс бил виден себелюбец и имал съмнително добри взаимоотношения със своя и още няколко чужди интереса. Започнал да се издига по йерархията и стигнал почти до целите, ама само ги мернал с крайчеца на окото си. Без да си дава зор да ги разгледа, установил, че при интересите му си е най-добре. Той решил и си намерил съмишленици, които да го слушат и в замяна той им обещал тайно да удовлетворява и техните интереси на цената на скромното всичко, и да ги отличи от останалите. Всяко едно такова достойно съмишленичество трябва да има цвят, име, преимущества и пропаганда, а санкциите - те са безброй и се отнасят до всички, които не са съмишленици. Новото братство от интереси се нарекло „явлението нюфикшънъри”, а политическата система, която създали - „нюфикшън”. Появили се в удобния момент, когато замаяната мисловност отишла на почивка на остров „Имаджинейшън”. Пойнт Райтчъс със завидни манипулативни способности, успял да убеди мнозина, че е стигнал не само до целите, но чак до самата идея. Тя му проговорила на чист райтчъски език, че трябва да има равенство между замаяниците и всички да работим за един замаяник, който Райтчъс посочи (то е ясно - Райтчъс). Хвърля ме в безмерно изумление следното: „Откъде е изпаднал този синдром, който кара много обикновени, нормални замаяници да слушат един ненормален?”.
Годините солидна пропаганда, манипулациите на едро, многото нехуманни страхотии и добре уредени нередности се превърнали в средства, а Райтчъс се издигнал до ниво - деспот. Създал си своя армия от привърженици и подмазвачи и им дал скромното всичко. На останалите замаяници викали „послушковци”, които се задоволявали с щедрото нищо. Започнало едно голямо хвърляне на прах в очите. Пълзели вред изказвания от типа на „няма друга хубава обществена система като тази на Замаяната планета”, „не са познати по-щастливи планетяри на никоя друга вселенска всеизвестност като нашите драги замаяници”. Послушковците слушали ли, слушали, как живеят в Рай и как е за тяхно добро да не вдигат очи към небесата и да се чудят как ли е животът на другите планети. А ако случайно се объркат и решат да проверят, заради безмерно любопитство, то начините да изчезнат или те или любопитството им, били много.
Всеизвестно било на всички, че нюфикшънъризмът е всемогъща система, създадена от един свръхзамаяник, кой-

то е говорил лично с идеята и може да бъде обожествен и няма нужда от други кумири освен него. Всякакви други Богове са просто плод на непослушното въображение. Религиите на Замаяната планета били забранени, а с тях и всички празници. Почитали се само дати, избрани от свръхзамаяника-Райтчъс. Слушало се само и единствено за героичните до безмерна героичност подвизи на Райтчъс, музиката била родна и само Райтчъс трябвало да я одобри, не можело да идва от чужда планета. Издавали се книги за създателя на нюфикшънъризма и хвалебствени легенди се носели из цялата планета. Ако Пойнт от скука си направел корабче от салфетката си, до послушковците стигала новината, че Райтчъс е построил кораб сам със собствените си ръце и то за своите послушковци и никъде другаде във Вселената няма подобен кораб. С него можело да се преплува отвъд вселенското пространство и да се докаже на всички, че няма по-висша форма на живот от райтчъската. В случай че някой се опитал да иронизира или опровергае това твърдение, то тогава мигом бил изпращан на ментално изцеление в най-близкия глад-лагер, а роднините му обявени за първи вредители и бивали изключени или изволнени. На това Райтчъс викал райтчъство и трябвало всички да го считат за насъщна правда, която лидерът сеел нашир и надлъж.
Десетилетия минавали, поколения били погълвани и претопявани в райтчъстване. Цяла Замаяна планета започнала да ослепява бавно и да се обезверява.
В една моментност у някой незнаен, но честен замаяник се родило прозрението. То пораснало и започнало да проповядва друга истина. Тръгнало да разнася слова от типа: „макар и роб на своите интереси, замаяникът живеел по-свободно и по-добре, отколкото като роб на себеподобния Райтчъс”. Така прозрението дало нови очи на замаяниците и те започнали да гледат към небесата и макар и да не са ходили на други планети, те събудили своето съзнание, а то на свой ред се отворило към импулсите, предавани от всевъзможни вселенски кътчета. Така започнала ерата на голямото проглеждане. Замаяниците тръгнали да опознават, а с това и да търсят свобода. Били броени последните дни на свръхзамаяника Райтчъс и неговата вярна до пълна вярност банда съмишленици.
Обществената мисловност, която била в неизвестност десетилетия се върнала и дала сила на замаяниците.
Тя помогнала на драгите ни съпланетяри да осъществят мечтата си и да се освободят. Райтчъс бил прогонен, след това съден и захвърлен. Обществената мисловност пробудила замаяниците; показала им някакъв друг път. Същите обезумели и я нападнали. Всеки отчупил късче от нея и го нарекъл по някакъв таен собствен начин.
И така, днес, след пълно пробуждане, няколко размирни бунта, двеста-триста повторения на чужди грешки, замаяници са доникъде на своето някъде. Някои гледат назад с умиление към живота си по властването на Райтчъс, други все още гонят своите интереси, а трети гледат нагоре и сочат истината в осъществената чуждопланетна свобода. Никой никъде не се обединява и замаяници живеят в прекомерна разединеност. Всеки зорко варди своя къс от обществената мисловност и казва, че има най-правилното парче от нея.
За нас Райтчъс е едно доказано доказателство, че не трябва да се спекулира с умнотии от типа - „целта оправдава средствата”, защото замаяници имат богато въображение. Пък и целите са много чувствителни, биха били крайно обидени, ако средствата, с които се достига до тях, са безумни и отгледани от болни фантазии.
– Какъв тъжен разказ... - казала Идеята. - Бях толкова благородна, а такива неща чувам за себе си, че вече не мога
да повярвам, че съм идея. Започвам да си помислям, че съм нещо си друго... Замаяниците имат удивителна до безмерност на удивлението способност да превръщат идеите в демагогия, но аз вече няма да бъда себе си и няма да говоря. Дори и да дойде най-достойният при мен, аз пак няма да му проговоря. Tой ще иска да разнесе словото ми и всички ще го сметнат за луд... А то лудите са различно луди! Има луди, които разговарят с идеи и други луди, които са луди, защото не разговорят с идеи.
Заблудения завоевател ми се опули насреща и каза накрая:
– Ама сега какво имат замаяници всъщност... Те имат само едно нещо - хиляда и една причини да подскачат върху лука. А то къде се e чуло и съзряло да е глава, ама да не е от лук и обратното!?

21 забавни отговора на 21 интересни въпроса ЗАЩО?!

2011-03-13T14:26:00.008+02:00

ЗАЩО доставчикът на пици пристига по-бързо от линейката на Бърза помощ? Защото бакшишът го окрилява!

ЗАЩО правят места за паркиране за инвалиди до ледената пързалка? Има пророци на този свят, практично е след едно пързулване и...

ЗАЩО хората си поръчват двоен хамбургер, голяма порция пържени картофки и след това диетична кола? За приспиване на съвестта!

ЗАЩО кренвиршите за хотдог се продават в кутии по 10, а хлебчетата - в опаковки по 8?Идеята е гениална, за да ги купуваш до безкрай!! Perpetuum mobile everywhere!

ЗАЩО жените не могат да си слагат очна спирала със затворена уста? За да дъхват на огледалото и да го почистват едновременно с ръкава, от лакътната част, докато с китката инициират кръговото движение, присъщо за слагане на спирала!

ЗАЩО думата СЪКРАЩЕНИЕ е толкова дълга? За да ни показва, колко е гадно една дума да е дълга и да ни подтиква да ползваме функцията й по-често.

ЗАЩО трябва да кликнеш Start, за да затвориш Windows? Защото всяко начинание изисква някакъв start! Пък и според вас, защо отваряме и затваряме една и съща врата, за да влезем и да излезем? Не трябва ли да имаме две врати по тази логика?

ЗАЩО лимоновият сок съдържа изкуствени ароматизатори, а таблетките за миялната машина - натурален лимонов сок? Защото, за да излъжеш човек, трябва да атакуваш обонянието му , а съвременният човек обича изкуствените неща, повече от истинските, колкото по-изкуствено ароматни, толкова по-добре! Миялнята машина не е на този принцип… НА НЕЯ НЕ Й ПУКА КОЕ КАК МИРИШЕ! :P

ЗАЩО не произвеждат храна за котки с вкус на мишки? Вие бихте ли искали основното, предястието и десерта ви да е с един и същи вкус? Where’s the pleasure in that?

ЗАЩО на опаковките с храна за кучета пише: Нов, по-добър вкус - кой я е пробвал? Как кой?! Немската овчарка! След като разпознава кокаин от хероин по летищата, едва ли ще й се опре задачата да направи разлика във вкуса на кучешката храна! Плюс това в повечето посредствени екшъни за деца от 20-ти век, немската овчарка е мозъка на всяка полицейска акция :P

ЗАЩО стерилизират иглите, които ще бъдат използвани за евтаназия? По навик!

Всеки e чувал за неразрушимата черна кутия в самолета… ЗАЩО не направят целия самолет от този материал? Животът е борба и както е в самолета, така е и в живота - ние си плащаме за билета! Идеята на черната кутия е, че трябва да оцелее, само този който успее да се навре в нея! Life is not fair, за повече информация, как да се напъхате в кутията, моля прочетете Ложето на Прокруст!

И ако летенето е толкова безопасно…
ЗАЩО залата за пристигащите на летището се нарича терминал? Терминал идва от думата “terminus” означава “крайна точка, крайна цел, граница” Пък и, замислете се, дори когато използваме само една дума "терминал", за да обобщим всичко, жертвоготовните баби-авантюристки, готови да помогнат на имигриралото си семейство в чужбина, се губят по летищата, какво остава, ако им сложим още една дума! Ще настъпи хаос и ужас!

И още:
ЗАЩО натискаме бутоните на дистанционното по-силно, когато батериите са почти празни? Ключът на загадката е именно в думата “почти” :Р

ЗАЩО перем хавлиите за баня, не се ли предполага, че сме чисти, когато ги използваме? Заради уханието на Ариел, което ние специално не можем да им предадем след нашата баня :Р
ЗАЩО пилотите-камикадзе носят каски? Въпрос на професионална етика!

Как са успели да сложат табелата Забранено ходенето по тревата! в средата на тревната площ? Има няколко начина: Ако е по-високо колчето с овчарски скок, ако е по ниско се забива като копие, а третия вариант, който е най популярен в северна Америка, направо се купува роло райграс от Costco и като го разстелеш табелата се изправя!

Когато човекът е открил, че кравата дава мляко, какво по-точно е търсел в този момент! Каквото винаги… пари! :Р Изтървал си е стотинката човека…
Във фабриките за чай, работниците имат ли пауза за кафе? Ми от толкова много чай, с какво друго да разнообразят освен с кафе? Както е и във фабриките за кафе - имат пауза за чай!

ЗАЩО овцете не се смаляват когато вали? Защото, козината им е толкова плътна, че задържа водата! Ако ги сложиш до печката после, можеш да ги ползваш и за бойлер за дъждовна вода! Ако изстискаш една овца след порой, можеш да изкъпеш половин взвод!

ЗАЩО заведенията и магазините, които са отворени 24 часа в денонощието, имат ключалки? В света всичко се променя ежедневно, няма нищо сигурно! Току виж след няколко години докажат, че денонощието всъщност е 25 часа, какво правим? Физиците не спят като денонощните магазини са!

Аз съм 100% жена и точно затова не празнувам 8-ми март!

2011-03-08T19:57:00.011+02:00

Днес получих множество честитки, пожелания, СМСи и какво ли още не. През годините някак си по задължение, заради приятелки, баби, майки, лели, трябваше да изтръгна от себе си някакво пожелание, никога не съм чувствала този празник като свой. Когато бях дете, аз така и не разбрах какво точно празнуваме... Празнуваме, че има жени, или че има майки, или пък че майките са жени, или че всички жени искат да са майки, които искат да бъдат жени, а едновременно с това, да са и майки? Ох, май и аз се обърках!
В крайна сметка ми стана ясно, като пораснах и развих самостоятелен разсъдък, който да не се влияе от мнението на объркващото ме обкръжение, че този празник има повече за цел да чества не изкусуреното, изкуственото създаване на жени с мъжествени качества, които са били дълбоко ценени през червените, мътни години на идеализиран фанатизъм. Тогава жената революционер, багерист, тракторист и пр., е била на почит и са се пишели лозунги, романи за жената, която се бори като мъж. Раждането на живот, разбира се, по това време е отменено при появата на "достоен заместител" - червеното знаме /правя асоциация, която много други демократично-настроени хора правят с песента "Нас червеното знаме роди ни"/.
Жената, която се бори наравно с мъжа и става по-мъжествена от мъжете, през тези десетилетия е била пример за подражание и естествено създаването на този стереотип е политически изгодно! Какво по-хубаво от това да разбиеш семейството още в началото и да преобърнеш изцяло ценностната му система, да лишиш всички хора от любов и да ги направиш слуги на "държавни" интереси!?
Днес, сред многото честитки, усмивки, прегръдки от близки и приятели и негодувание и пуфкане от моя страна, ми пратиха единственото смислено нещо, което прочетох за днешния празник в един блог на една здравомислеща жена /натиснете тук/.
Аз не се стърпях и пуснах следния коментар под блога й:
Искам да споделя следното: И АЗ НЕ ПРАЗНУВАМ 8-МИ МАРТ И НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАМ ДА ГО КАЖА! Никога не съм харесвала този празник,дори и като дете, когато ни задължаваха в детската градина и училище да си правим снимки за подарък на мама за 8-ми март! А сега, когато съм вече голяма и знам всичко за него и сама избирам демократичното мислене и християнския път, осъзнавам, че този тъй съмнителен празник е бил неслучайно неприятен за мен! Аз не искам подаръци, не искам цветя на този ден, искам го без повод през останалите дни, защо не на рождения ми ден!
Всъщност на мен на седми март, ей така без повод, приятелят ми, ми направи изненада, купувайки нещо за нашия дом /кухненски робот/, което да ползваме И ДВАМАТА /дори засега той го ползва повече от мен/. Тази покупка я беше запланувал отдавна и нямаше нищо общо с 8-ми март! Днес като станах, той беше направил фреш и НЕ ми честити, с повехнал карамфил в ръце, празника на червената мустаката багеристка - бореща се за панталоните на мъжа,или ако не е толкова алчна - за десния му крачол. Колко е хубаво да имаш демократичен мъж до себе си - той мисли предприемачески, мисли практично и не те засипва с унизителни поздравления за съмнителни празници. Пожелавам такъв мъж като моя на всяка жена! А що се отнася до жените, които тъпчат мъжете си и на всеки 8-ми март си чакат цветенцето, гривничката, картичката и мятат кълка връз кълка / 'щото видите ли на днешния ден може/ им препоръчвам литература - Анатлоий Некрасов "Оковите на майчината любов", там много ясно е описано как се обръща ценностната система, когато един дом се гради от мъжествената жена насилник, обсипваща с излишната си любов децата, котарака и мебелите, но ненавиждаща мъжа си! Сигурна съм, че ако прочетете тази книга, няма да се сърдите на мъжете си, че ви изневеряват и се оригват на ракия, докато ви викат "На ма, на ти таз' китка, ма, честит ти празник"...

!Бележка! Днешният празник се празнува в много страни - Албания, Армения, Азърбайджан, Беларус, Босна и Херцеговина, Камерун, Казахстан, Китай, Киргизстан, Куба, Македония, Молдова, Монголия, Полша, Русия, Сърбия, Таджикистан, Украйна, Узбекистан, Черна гора и Виетнам - всяка една от които, ПООЩРЯВА дискриминацията, малтретирането и подтисничеството над жените. Изводите си правете сами, дами, а на онези от вас, на които им приседна от статията, седнете и драснете коментар по темата, аз нямам никакъв проблем да ме разпънете на кръст за думите ми! Знам, че ако не друго, аз поне съм сигурна в позицията си!

Пиесата "Вагон" на Ами Тола

2011-01-26T11:57:00.003+02:00

Второ издание на Заблудения Завоевател в Google books

2011-01-25T01:39:00.002+02:00

Второ издание на Заблудения Завоевател

2011-01-09T12:04:00.008+02:00

Второ издание на "Заблудения завоевател" вече е на път. Само, че този път ще бъде осъществено с помощта на Google books и ще бъде изцяло електронно.
Много приятели ми казват, че няма откъде да си купят моя роман "Заблудения завоевател", защото книгата била изчерпана по книжарниците. Истината е, че печатните издания не разширяват, а ограничават популярността на дадено произведение.
Да издадеш печатна книга, в днешно време е изключително скъпо и излишно удоволствие. Трябва да минеш през какви ли не обработки на текста, за да бъде вкаран в някакъв формат подходящ за печатно издание. Три месеца, да се съгласяваш и да правиш компромиси за корица, която не харесваш и накрая да си платиш скъпо и прескъпо за целия фарс, като разбира се, нямаш никаква гаранция за възвращаемост на сумата, която си вложил.
Истината е, че 99% от авторите в България са на загуба от произведенията си. Как може по света да се вихри информационната ера,а ние да спестяваме от смешните си работни заплати, за да издадем някакъв си минимален тираж от 100 бройки и да ни боли сърцето месеци наред след това? А за книгата ни почти никой да не е чувал?
Истината е, че за да се популяризира добре едно хубаво произведение е необходимо да се вложат минимални средства, които да гарантират максимална възвращаемост плюс печалба. В България издателите пропускат този момент и се интересуват само от собствения си дял, а не какво ще стане с автора или произведението след това. Живеем в криза и да сложим безбожно висока цена на книгите, за да се върне част от вложените средства, просто не е решение.
Преди няколко дни се обадих на ISBN агенцията. С всички автори, с които съм говорила и издателства не получих ясен, съдържателен отговор на въпроса ми "Какво представлява ISBN?". Във форумите пише дори, че ISBN е уникален номер, с който се запазва авторското право. Пълни глупости! ISBN е уникален номер за издадено произведение, което превръща книгата в търговски обект! ISBN не ви дава авторски права! Авторските права си ги получавате още с написването на дадено произведение. Ако искате да защитите авторското си право публично и демонстративно, най-евтино ще ви излезе да влезете в едно кафе, държейки ръкописа си и да кажете на висок глас "Тази книга я написах аз!" и да си излезете. Да, хората ще ви изгледат странно, това е неизбежно. Шегата настрана, просто се опитвам да ви обясня метафорично, какво представлява авторското право по принцип. На мен лично ми се наложи да прочета закона за авторското право няколко пъти, докато разбера абсолютно всичко.
Сега да ви обясня за Google books partner. Още не съм научила абсолютно всичко, но виждам, че тази система става все по-популярна и все по-популярна. Може да се използва за книги с изчерпан тираж, може да се използва и за книги, които не са издавани никъде другаде. В момента, в процес на обработка е една моя неиздадена творба, която ще бъде публикувана впоследствие само в електронен вариант, печатният просто е излишен. Второто ми издание на "Заблудения завоевател" ще бъде публикувано в системата на google books и след това ще бъде публикувано в личната ми страница откъде ще може да бъде поръчвано срещу символична сума. Аз лично не съм привърженик на безбожните цени на книгите. Смятам, че знанието е достатъчно безценно, за общество от смъртни преходници като нашето,че да му слагаме етикет, според собствената си необходимост.
Надявам се след тази статия да съм отговорила на някои въпроси относно печатното издаване и колко ненужно е всъщност, а ако имате допълнителни въпроси с радост ще ви отговоря.

Предано ваша,

алоТ имА

Печалният ведроносец

2011-01-08T12:44:00.004+02:00

Птиците се обичат, докато могат да летят, защото всеки полет изисква…
широко отворено сърце.

Беше рано сутринта, когато се събудих от хладния вятър, който рошеше косата ми. Лежах на брега. Бях целия мокър. Дрехите ми бяха изпокъсани. Устата ми беше пълна с пясък, който имаше вкус на мед. Ноздрите ми бяха разранени, но долавях миризмата на ванилия. Ушите ми бяха запушени, но въпреки това чувах звуците от разбиващите се в скалите вълни. В гърдите си имах солена вода, която ме давеше, но сърцето ми се къпеше в топлина.
Бях изхвърлен на брега като водорасло, а се чувствах като намерено съкровище. Отворих очите си, вдигнах глава и се огледах. В тъмнината съзрях един мъж, който стоеше върху една скала и съзерцаваше морето. Той излъчваше някакво приказно бледо-синкаво сияние, което осветяваше водата пред него. Нещо ме накара да стана и да отида до него. Сякаш от съществото му струеше някакъв заразителен душевен мир. Постояхме така в спокойното покойнство, докато той не въздъхна с дълбока и тежка въздишка.
- Научихте ли си уроците? - попита ме странният сияещ мъж изведнъж.
- Какви уроци? – отвърнах аз - изненадан от ненадейната дързост на непознатия, светещ незнайник.
- Уроците на живота, все пак вие живяхте така както никой не би могъл… - каза той и ме погледна. Дрехите му започнаха да светят още по-ярко. Той се обърна и посочи звездите. Посочи ми хоризонта, който образуваше една ярка ивица с цветовете на дъгата между небето и земята.
- Кой сте вие? – попитах аз, изумен от случващото се.
- Аз съм Печалният ведроносец. Често съм печален, защото така усещам и създавам неща, които други не могат да усетят сами със своята отнесена в никъдето, относителна сетивност. За хората съм ведроносец, защото нося ведри и приятни помисли за същината на житейския им път, като им помагам да осмислят своите собствени преживени преживявания. Лесно е да приемем и разберем живота си, когато се отдалечим максимално от него. В момента сте от другата страна на морето, където всички рано или късно се озовават.
- А бихте ли ми казали, откъде знаехте кой съм аз и как съм живял?
- Аз познавам добре всеки, когoто очаквам.
Печалният ведроносец махна с ръка и изведнъж пред очите ми се разгърна най- просторното пространство познато на човешкото око. Въздействието му беше толкова силно, че за да го почувствам истински в същността на съществото си, аз разтворих ръце и вдигнах главата си нагоре. После погледнах към ведроносецът и казах:
- Наистина някога имах смелостта да живея така както никой друг не би живял. Давах всичко от себе си, за да създавам стойност за хората. Бог ме възнагради с две прекрасни деца, здраве, добро семейство и големи количества успешност. Но да ви кажа, едно мъчително нещо цял живот ме измъчваше.
- Какво може да ви е измъчвало? Та вие сте имали каквото си пожелаете от наличната земна всичкост, а за това дори и най-големите мечтатели на света не биха дръзнали да се размечтаят. – каза Печалният ведроносец и впери изумлението си в мен.
- В ранните години на живота си, аз се озовах на един съдбоносен кръстопът. Ако тръгнех по единия път, щеше да ми се наложи да забравя това, което бях изградил от себе си , за себе си и да поема по посоката на незнайността, за да бъда с любовта на живота си. По другия трябваше да изоставя любовта си и да живея с трудно-изградената сигурност. Аз тръгнах по първия път, но така и не разбрах какво ме е очаквало по втория. Предположенията, с които разполагам не са ми достатъчни.
- Нека ви разкажа една история. – каза ведроносецът и седна на земята. Аз седнах до него и заслушах. - Имало някога в някоя от многото някогашности едно семейство соколи. Обитавали една голяма клетка в градски Зоопарк. Това семейство соколи се различавало от другите, защото си направило не е едно, а две гнезда едно до друго. Там излюпили и отгледали своите малки. Докато соколчетата растели, клетката им се струвала голяма колкото целия свят. По-възрастните соколи се възгордявали, че живеят в райско място. Учили децата си, че са изключително в абсолютна изключителност най-ценни от всички соколи на Земята и затова били избрани да обитават точно тази клетка. Всеки ден идвали посетители, за да им се любуват и ги хранели, а те се напервали още повече. Когато пораснали двата млади сокола разбрали, че отвъд клетката имало друг свят, но цял живот им било втълпявано, че там не ги чака нищо добро и животът там е жесток и суров и не може да ги научи на нищо. Най-добрите учители били родителите. За младите напети мъжкари било по-добре да се грижат за гнездата и за себе си, за да може посетителите да им се любуват все повече и повече и да ги хранят с по-хубава храна.
В един съдбовен ден, в клетката им сложили друг, млад, женски сокол, който бил със счупено крило. За разлика от тези, които живеели в клетката, женската била свободолюбива и непокорна, защото била отгледана на свобода и по стечение на необясними за мен сега обстоятелствата попаднала в тази клетка. Семейството не било виждало, толкова темпераментен и безстрашен сокол. Възрастните се уплашили от нея и се опитали да й наложат правилата на клетката, които градили грижливо през целия си живот, но за нея, били налудничави и ненужни. Тя се опитала да им покаже, че там откъдето идва родители учат дълго време децата си, за да може децата един ден да отлетят и да създадат свое гнездо и да излюпят малките си сами , а не да стоят при възрастните соколи, за да градят големи гнезда, в които да трупат храна от посетителите на Зоопарка. Единият от напетите млади соколи ненадейно и съвсем изневиделица се влюбил в младата женска. Когато крилото й заздравяло и тя вече можела да лети, му предложила да издебнат пазача на клетката, точно когато отваря вратичката, за да ги провери и да излетят заедно. По възрастните разбрали за тези намерения и започнали да разубеждават сина си. В точния уречен час, пазачът отворил да провери соколите. Младата устремена двойка се насочила към отвора на клетката, в последния момент, обаче, младия напет син се отклонил от пътя и направил няколко кръгови движения около гнездото на родителите си, след което кацнал при тях. Женският сокол излетял навън с изключителна бързина и изчезнал в пространството, а пазачът побързал и затворил клетката. Младият сокол останал в топлото гнездо, което съвместно градил с родителите си, в малката, но сигурна клетка – там, в някой от многото зоопаркове, намиращ се в един от многото незнайни градове. Годините се претърколили, по-възрастните соколи се споминали, а някога-младият, напет сокол измършавял, оклюмал и останал самотен в своята клетка, от която някога имал шанса да се освободи. Посетителите на Зоопарка го гледали със съжаление, но рядко се сещали да го нахранят.
Накрая, когато поемал последния си дъх, в главата му изплувал споменът за нощта, в която имал шанса да се освободи и се запитал “Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако бях излетял през вратата онази съдбоносна нощ?”
- Във всеки един от нас рано или късно назрява копнежа за свобода. – казах аз, като заключение на историята.
- Свободата е най-съкровеното желание на душата. –каза Печалният ведроносец.
- Нима душата може да има желания? – попитах аз.
- О да, разбира се, че има желания, но няма силен глас. Предполагам, че затова плачат децата.
- Какво имате в предвид?
- Предполагам, че когато се родят децата имат два гласа. Единият е на тялото, а другият на душата. Те се съревновават, докато единия не надделее. Тогава материалните необходимости стават първостъпални, а душата, тъй като е благородна, отстъпва и става все по-тиха и по-тиха, докато накрая никой не я чува. За да получи онова, което иска, тя започва да се изразява по други начини, които ако бъдат разпознати, човек има шанс, съзнателно да развие съзнанието си, за да удовлетворява своята душа и да се развива. Ако ли не, тя се уморява и заспива, а човекът загубва най-истинското в себе си, а именно качествата си на човек.
Печалният ведроносец въздъхна отново, а аз въздъхнах след него.
-Е, научихте ли уроците си? – попита ме той отново.
- Разбирам сега, че животът ни дава най-мъдрите и най-истински уроци и всеки, който ни каже, че може да ни даде други по-ценни уроци или е Бог, или е луд. Много от житейските действия са непременни и имат изисквания от типа “на всяка цена”, но когато се превърнат в минало, стават непроменими и именно с това тяхно качество, хората често не могат да се примирят. Аз имах щастието да изживея свободно живота си и сега съзнавайки го, за нищо не съжалявам.
Печалният ведроносец се усмихна, сложи ръката си на челото ми и каза:
-Светлина!

Откъс от "Заблудения завовател" от Google Books

2010-12-26T17:32:00.000+02:00

За Българите

2010-03-08T16:01:00.009+02:00

Българите обитават един къс земя,
малка точица от голямата карта на света.
Те са едно много старо, странно племе,
някои живеят по инерция и за нищо не им дреме-
слушат чалга, пият и се веселят,
а по избори най-обичат вкъщи да си спят.
Българите имат партии и лидери безброй,
и от тях проблемите валят като порой.
Много там твърдят, че са комунисти-
те се делят на мазохисти и садисти.
Други отдавна започнали са да проглеждат,
и фанатизъм вкъщи вече не отглеждат.
Трети ориентират се към други точки на света,
краката си ще счупят, бягат през глава.
Някои като мен решили отдалеко да се върнат,
уж, проблясъците и надеждата да зърнат.
Ала ето, ставам днес и гледам - пак скандал,
народа, макар и начумерен, здравата се е посмял.
Президентът отново станал за посмешище,
а страната от години, превърната е в сметище.
И се чудя какво да правя сред такава олелия..
Май, ще пиша и дано го доживея тоз блян - ОПРАВИЯ...

Искрено ваш и до боцване искрен,

Печалният ведроносец

Един S.O.S. по време на сесия

2010-02-15T20:54:00.004+02:00

Вчера, почти както всякога си и в изключително изключение от обикновено, реших да кацна на нечий прозорец и с любопитство да наблюдавам, какво се случва в някоя от кутийките наредени на етажи, които земляни обичат да наричат „домове“. Не щеш ли, без всякакво присъствие на присъща селекция, се озовах на прозореца на едни сесийници. Сесийниците са студенти, които еволюират в сесийници като дойде сесията. Познават се по това, че са седнали да учат.
Да ви кажа, от краткия си земен опит съм установил, че студентите не са напълно приети в общността и нямат нищо общо с всеобщата възприемственост, следователно решавам да си мисля, че студентът не е общоприет субект и общоприетите закономерности на Вселената не важат за него. Според мен всяка неволя случваща се случайно или не на студента е следствие от горесъчиненото от мен твърдение. След като вече съм споделил с вас (пък и със себе си) тези си размисли, смятам, че е крайно време да ви разкажа какво се случи на тези неволно избрани от мен изпаднали в неволя сесийници и един спящ пор, който отвреме-навреме обича да обикаля из таванската кутийка, на чийто прозорец бях кацнал...

Третокурсниците Боби и Ева очевидно полагаха известни усилия, да учат и съчетаваха приятни разговори за живота във всичките му екзистентни и екстинктни форми, с произволно прелистване на лекции от съмнителен и все пак достоверен произход. Порът Мокачино подрънкваше из стаята със звънчето, което висеше на врата му и сякаш придаваше уют на атмосферата.

В един момент (около 3 през нощта), сесийниците установиха, че вече са прелетели из материята и имат достатъчно познания, за да минат изпита с „полет бръснач“. Боби прецени, че трябва да си ходи вкъщи, за да се наспи и освежи, а Ева да си легне и да бъдат бодри в абсолютната форма на бодростта и кондиция за предстоящото изпитателно събитие. Да, обаче неволите, съдбата и всички други влиятелни явления във Вселената, не бяха съгласни с това. Междинната врата, намираща се между коридора и хола, която явно често се е противопоставяла и преди на желанията на земляни да влизат и излизат през нея, напълно внезапно и съвсем неизневиделица реши да се счупи в ръката на Боби, който вече облечен и готов за път, направи опит да я отвори и да излезе през нея.
Около разговорите позадрямвах, но след като се случи тази необичайна интересност с интерес започнах да наблюдавам двамата сесийници. В началото забелязах, че не съзнаваха до никаква степен на съзнаването каква случка се е заслучила с тях. Мислеха си, че това не е кой знае какво. Ева измъкна цяло куфарче с инструменти и започнаха с клещи, чук и отверка да се опитват да отворят вратата. Порът в един момент взе да примъква към своето леговище, лъскави инструменти и за да се отстрани неговото желание да помогне, беше изолиран в единия ъгъл на хола. Не след дълго цялата брава беше разглобена без никаква индикация, че това ще помогне за отварянето й. В един момент, Ева започна да плаче и да се смее едновременно и нервно да обикаля из стаята. Боби сякаш се опитваше да успокои и себе си и нея, като даваше крайни варианти за изход. Единия беше да се разбие вратата, който както той каза е „ама в най-най-най краен вариант“ другия беше да изгорят вратата, който беше по-краен и от „ама най-най-най крайния“ и разбира се държеше на своя най-реалистичен - да свалят стъклото от малко прозорче и да се промушат през него, за да идат на изпит сутринта. Ева седна и каза, че трябва да пита своите карти таро, да дадат съвет. Според Боби това беше нелеп метод, за вземане на решение и попадане върху каквато и да било решителност. В крайна сметка картите казаха, че трябва да се мисли трезво. Ама то кой сесийник, обзет от предизпитно вълнение, би могъл да мисли трезво в ситуация тип „ екстремно изпитание на личността“. След като сподели своите решения за изход, прегладнял (типично за всеки студент и особено за този еволюирал в сесийник) Боби реши да седне да изяде последния си хамбургер от McDonald's като покани и Ева да споделят скромното приличащо на храна нещо си, защото не се знаеше колко време ще останат там заключени. В таванската квартира, нямаше нищо друго за ядене. Това го разбрах като отвориха хладилникът, който беше трансформиран в нещо средно между канцелария и библиотека. Ева заяви, че дори и да бъде подложена на абсолютен глад предизвикващ смърт, не би яла такъв хамбургер и започна да рита вратата, което ни най-малко не помогна. Накрая заряза това начинание и в противовес с препоръките на таро картите си, тя взе да дава всевъзможни напълно неизпълними варианти като например да се качи в дъжда на покрива и да се опита да намери отвор към коридора на мансардата и да отвори вратата оттам. Боби отбеляза това начинание като самоубийство и изброи всички фактори, които пречат на него, оставайки жив да помогне на Ева, ако нещо се случи с нея (т.е. да падне от покрива шест етажа надолу). После започнаха без особена успешност да търсят будна помощ в 5 сутринта по интернет. Такава разбира се, не се намери.

След много рев, майтапи и вайкане, Боби каза, че е време да махнат малките гредички или подпори, или каквото и да представляваха с изгнилия си вид – неща, които поддържаха стъклото на прозореца на вратата и да го свалят, за да минат оттам. Въздъхвайки Ева се съгласи и с болезнен поглед, гледаше как Боби ги разковава една по една. Накрая стъклото беше свалено и изход имаше. Ева се почекна през отвора и излезе в коридора. Макар и все още заключена, през тази вратата имаше изход. Пренесоха един стол от външната страна на вратата и вече макар и с малко повече усилени усилия можеше да се мине през нея. Изтощени от емоции и решения, двамата сесийници заспаха. Боби като по-висок на малкото диванче, а Ева със своя никак завиден ръст от метър и шейсет се разпростря на по-дългия диван. Нямаше нищо нормално в тази ненормална ситуация, така че това не беше кой знае колко неочакван развой на съдбоносните събития.
Накрая в осем сутринта и двамата станаха, оправиха се и потеглиха за изпит, който след това преживяване сякаш не изглеждаше страхотно страшен, както допреди това. Изитното изпитание беше преодоляно и двамата сесийници успешно взеха своя изпит. А когато Ева се прибра - рядко срещаното явление – отзоваващ се на помощ хазяин, беше поправил вратата. Наминах вечерта, край прозореца да видя дали всичко в малката квартира е добре и видях - порът щастливо да тичка из стаята, в която вече свободно се влизаше и излизаше...

Вселената умее да подлага не само сесийници, но и всички земляни на изпити и изпитания и не знам дали е въпрос на карти, здрав разум, силен дух или просто съдбата и събитията се бъркат и подреждат по определен начин, че всичко завързано да се развърже и обратно. При всички положения интересността е налице с всичките си гримаси.

Сега след това ми разказване, ще ида да пийна едно ведро питие, за всички онези врати, които земляни, освен че могат да затворят, могат и да отворят...

Ваш печален и винаги искрен,

Печалният ведроносец

P.S. Всички лица и събития в този разказ са НЕизмислени :)

2010-01-20T21:20:00.000+02:00

Когато дяволите заиграха хоро около главата ми ...

Събуждам се и заспивам с хапчета. Хапче за заплес, хапче за инертност, хапче за стрес и хапче за желание за живот. Накрая минах два пъти покрай себе си и не се познах. На третия път реших да се загледам малко в това, което подминавам и установих с удивително удивление, че това всъщност съм аз. Някак си ново и неприветливо създание, изгубило своя път и състояние в някаква си лична несъщественост. „Боже, отрочето ми” -казах си. Аз родих това съзнание и го отгледах и му сипвах какви ли не знания и го ръчках да бъде естествено, непринудено и неприкосновено, а сега е плод на светската приумица на несъстоятелност.

Напусках се. На излизане от себе си казах:

-Край на това! Аз се махам от теб! Ти не заслужаваш и капка от онова, което вложих в теб през всичките тия моменти от живота ми! А какво ми даде в замяна? Разочарование...загуби ме в собствените ми каузи!! Толкова ме загуби, че почти не открих, нещо от себе, което да взема на тръгване освен един единствен спомен, който преживя благодарение на мен. Но дори тогава, не успя да го оцениш и се отнесе в отнесеността на егоцентризма си... Получи си заслуженото, гний без мен! Аз ще създам ново съзнание, по-силно от мен... То ще бъде моето оръжие срещу всички грешки в моето минало!

А аз мълчах там ...дума не обелвах, стоях кротко и празно под светлината на ненадейното ми желание да захвърля всичко и да се махна далеч от мен. Бях застопорил погледа си отвъд себе си и само се слушах, докато драматизирах и се заплашвах...

Продължих:

- Не, ти нищо не разбираш! Аз наистина ще се махна! Аз съм безценен! Аз съм единствен и неповторим и мога да сътворя чудеса без теб!

Мълчах, макар и да се слушах...

Аз се разгневих още повече:

-Няма ли да кажеш нещо преди да си тръгна?! Дължиш ми поне това, след всичките тези мои усилия да те превърна в себе си!

Мисълта ми проговори, без да я карам:

-Да кажа ли нещо? Но каквото и да кажа, ще се загубя и ще се спечеля отново...Нищо никога няма да бъде същото в същността на съществото ми. Всичкото ще бъде всичко, а нищото- нищо и границите им ще се въртят в спиралата на безполезното съзнаване на съзнателността ми. Не, ще си стоя и ще съзерцавам, колко лесно е да си тръгна от себе си и колко невъзможно е да предам предаността към себе си. Защо ли... На това има само един отговор...Защото се обичам и съм създаден да създавам и онова, което първоначално изглежда, че не мога да понеса....

Изведнъж се включиха чувствата...

Чувството за самосъхранение каза:

- Спрете на мига! Запазете цялостта си, защото тя цялостно ще ви промени към добро и ще ви помогне да се защитите както от себе си, така и от всичко останало минаващо през вас или подминаващо ви.

Чувството за хумор:

- Когато напускаш себе си, да не забравиш да се вземеш...

Любовта:

- В крайна сметка, да се обичаш такъв какъвто си не е грях или себевеличаене, чисто и просто още една причина да си жив.

Накрая се намеси и споменът... Споменът , който прошепна:

- Там някъде в объркания свят има някой, с който се преплете пътят ти. Който нито е от миналото ти, нито е от настоящето ти, нито е от бъдещето ти. Той е в мен, жив и отделен от теб. Той е тук непрестанно, защото аз съм споменът от него. Аз ще бъда вечно тук, за да знаеш, че имаш посока... посоката е към самия теб... Погледни се в огледалото за първи път. Какво виждаш?

-Дявола... – отвърнах аз и се изненадах до почуда от себе си.

Отчаянието каза:

- Свършено е ... А това около Дявола какво е?

-Ореол от други дяволи, които играят хоро около главата му! – отвърнах аз.

Самотата:

-Май нямам работа тук...

Надеждата:

- И какво ще направиш сега...Трябва нещо да се направи, трябва да има начин! Винаги има начин във всяко едно начинание! Винаги имаш надежда, само трябва да решиш да си благонадежден!

- Ще се съзнавам... – отвърнах аз...

- Докато се опозная… – продължих ...

Смъртта изсъска кикотейки се:

- Точно тогава ще те чакам аз ...